сряда, декември 21, 2011

I got a problem

В рима пишат само тъжните поети-
аз съм цял, изтръпнал огън,
на никой вече няма да редя куплети.
Аз съм твоето димящо дуло
след последния убит от упор,
аз съм ти куршума нощем,
след започното ново утре.
И съм пепел, и съм страст,
аз над твойта жар не ще се спра,
от жарава съм възкръснала
и в жарава ще умра.
Аз съм късно вино
с цвят,почернен от разбитото сърце,
с вкус на нощен грях,
с ароматен дъх на изгрев,
със зеници от наслада
точно в теб се взрях.
И прогледнах-
ти си мой
и мой ще бъдеш докато
от дулото не се откъснат вик и шепот.
И помолих-
да си мой
и мой да бъдеш докогато
от пепелта не се въздигнат миг и вечност.

сряда, октомври 12, 2011

Няма по-хубав знак, щом ти си с мен!

неделя, октомври 09, 2011

Върви си. Не потъвам под сенките и не очаквам спасения. Нито ще те връщам, нито би се върнал. Откакто не мога да устоявам на изкушенията, съм две чаши по-жива. Далече бъди. И не спирай, не напомняй за себе си. Нежните пред-зимни вокали на вятъра спират ми кръвотока, както ти го отприщваше някога. Всичкото ми се събира в две чаши. Големи. Пълни с лед.

четвъртък, септември 29, 2011

ДИВ

В ПловДИВ е само за хубави хора. Доказано за пореден път.

Текила! Още две! Още! Сипвай, бармане! Догоре! Очите ти ми говорят с вкуса на шоколадово мартини. Там, на бара, там ще си остане нашата недоизпита чаша течен секс. Той не изветрява, не отлежава нито. Пие се на екс. Като горчивата първа глътка от сутрешното кафе за изтрезняване. Питаш ме, ще пия ли още. Наливаш ми. Искаш празен бар и празен дансинг. Искаш празен поглед. Празен стол. Да си празен искаш. Цинично отговарям ти. Гледам в нея припряно пиянски. А теб - опиянена. Моят край е твоето движение, когато вадиш нова бутилка. Палиш. Цигара. Палиш мен. До рано утре искам да те пия. Дрегер ще ми бъде празното легло. Но сега... сипвай, бармане! Догоре! А утре ми се обади.

вторник, септември 06, 2011

I'm glad you came

Трептенето на курсора в бялото поле е същото като тази вечер. Дъждовно, ромолящо, саботиращо последните навярно истински горещи нощи, които са останали.

Сега, едно жарко лято по-късно, един сезон на истински човешките желания и страсти, на нагона, на жегата по морските барове, засилена от спасители на име Johny, на безсмислието от пиенето на текила в шотове...
сега, в един късен час на септември (късен за все още не адаптираните към софийския пулс)
всичко е толкова различно, преобърнато на опаки, с дънота нагоре, както през последните августовски дни в Приморско.
В единственото ПриМОРСКО.
Което няма да се повтори нито в следващото лято, нито когато и да било. Защото всяка капка ще напомня само за тези пет нощи. Само за тези пет дни.
Толкова по-късно, колкото трае тена ми, паническият ужас от пишещите клавиши се изпарява под формата на изостаналата самотна мараня на пътя навръщане от едно далечно, ново място, което ми напомни, че какъвто и да е сезона, никога няма да спре да ми бъде лято в сърчицето. Във влажните нощи, които се закотвиха като рибарска кука в него. За да може сега 7 месеца да ми държи топло.
И така. Ще бъда гид. Ще бъда транспортер, телепат и холограма на онова място. За да припомня отново на Веси, че в онзи малък, залят от парещото слънце град, имаше един прекалено малък хотел, за тези, които искахме да си поканим на гости; едни прекалено семейни и търсещи спокойствие хора, които не разбираха нищо от режима ни "ставане-плаж(мъже)-липса на храна-баня(мъже)-храна(мъже)-нощ(мъже)-сутрин(мъже)-липса на сън(мъже!)-плаж-..."; ще й напомня още (не че ще забрави,но ми е потребно още и още! да й разказвам общите ни и не съвсем спомени), че имаше улици и липса на такива, които не разгледахме и които ни отвратиха със скуката си на всеобщото оживление от миризмата на дюнери и дюнерджии. Не че не беше част от чара.
Но не тези спомени са това, което ни направи като сплав. Като магнит и метала, които винаги ще се търсят. Аз знам, че в задухата на столичния шум, всичко, което ще има значение е един плажен бар с поличбеното име <<МОХИТО>>, един син дюшек, тонове плажно олио, циганина с царевицата... и безкрайно ситния пясък,който наброяваше желанията ни, и безкрайно чистата вода, в която отраженията ни изглеждаха щастливи до синьо. Много важно, Веси, ще бъде да не забравиш Влади и Иван! И особено Иван. Когато аз лично толкова...обикнах.
На връщане в София под незатихващата музика от най-близкия бар, който ми отне значително количество мозъчни клетки, за да го запомня с позицията му в интервал 2 минути от вкъщи, си представях как сега цяла зима ще ми мирише на него. Защото без него не можеше. Защото светът е миниатюрен. И аз го срещнах. Такъв един, по морски съвършен, такъв един толкова кафяв, че разтопения шоколад по тялото му не личеше в тъмната нощ. Със зеленото на морето в очите си. И със солта от текилата по устните си. И ароматът му по моята кожа, така както пясъкът още пари под нея.
Такъв беше той.
Онзи, който ми символизира лятото в очите, онзи, без когото там нямаше да бъде същото. Онзи, който ми говореше мръснишки нежно, докато в сърдечния ми вълнолом се разливаха на бумтежи вълни от коктейли. Онзи с красивото тяло, безсрамен.
Един той по-късно и куп описания на след-среднощното ни запознанство, дори София е карсива по свое му. Някак свойски завладяла цялата ми същност.
Прилична и благоприлична.

И в сладостта на спомените 10 текили, един Марин, едно ПриМорско и едно лято добиват цвета на отлежало на дъното щастие.

неделя, август 14, 2011

Л Я Т О Е

"Лятото солено много ми личи!
Виж го в кожата ми как блести.
Погали ме, то горещо е, обляно с парещи лъчи!
На вълни ще вливам в себе си опиянение
като за последно.
Като за морското вълнение."

вторник, юни 28, 2011

***

Под студовете ти съм топла,
а под жегите съм бяла като лед.
Отвъд сезоните на времето съм есен,
отвъд минутите съм теб.
Друго няма- само изтрезняла личност,
на безличните души- творец си.
Аз отдавна съм забравена в логичност,
място с липсващи завеси.
През прозорците ме гледат любопитни
безкрайни думи, отминаващи,
чудейки се на какво ще заприличам,
ако ме отминеш ти.

четвъртък, юни 23, 2011

Край-юнски жеги

Никоя студена чаша с алкохол не може да замести опиянението от края на нечии взаимоотношения.
Дума, толкова неприятна, колкото когато машината за лед се развали.
Кубчетата се топят когато разливам върху него празни погледи.
Тягостните градски вечери са заменени от планински въздух на кристали.
Поверителността е задължителна.
Дискретността е необходима.
Напрежението е плюс.
Развързаните езици в средата на нощта са знак към звездите да гледат собствените си изригвания.
Не нашите.


Edges (I like them rough)




вторник, юни 21, 2011

Измамни

Сенките ми са чупливи. Когато се опитвам да обясня на ръцете си защо не трябва повече да си те представят. Изплуват от слънчеви зайчета, поглъщат ги, изяждат ги. Няма нищо невинно в нашата история. Всичко се изврати, разми, изтече... ненужно никому, така както на никой не му трябва сянка през лятото. Кожата ми гори без предпазните средства, които ти просто открадна. До кости, до дъно, до нищо. Повече от това, което получих не мога да поискам. Алчността ще разяде и последния останал жив поглед. По стените на себе си съм залепила етикети на сортираните ни нежности. Чета ги всяка вечер преди лягане. Като анти терапия на забравата.
Насилствено ми е да те преживея. Все си повтарям, че това е краят.
Очите ми станаха кухи. Извратиха се, размиха се, изтекоха...
зеленото им се смеси с черната ти същност.
Измамник.

сряда, май 25, 2011

Прах и пух

искам да запазя всичко хубаво от теб без да те намразвам и без да обръщам глава разсеяно когато ми се усмихваш но нима няма да е по-лесно аз да се отдръпна преди да успееш да устоиш да се връщаш винаги при мен нямам спомен нямам миг и нямам сън и нямам въздух но не ще ми липсваш ти, а всичко хубаво в нашата история под топлите ти очи както заспивах преди без да има след сега всичко е прах и пух и нищо от това което ми говориш не се свързва с душата ми на онова ниво в което щяхме да смеем някъде да заминем някъде само двамата

сряда, май 18, 2011

Distance like Spaces

Прибирам стъпките си в майска вечер под износена жълта луна. След среща с теб всички звезди в тази Вселена остаряват. Нито тук, нито където и да е мога да издържа вакуума, в който се превръщат думите ми. А аз... така,като не съм те виждала от толкова време...позабравям как се пилотира към теб. Космосът се е смалил от миналия май и сега едвам смогвам да се промуша през пролуките, които си ми оставил.
Но в онази нощ, когато се завърнах след толкова време, ти не ме посрещна както всякога. И тази същата сцена, от която някога ми се усмихваше, я превърнахме в млечна пътечка към заключено съзвездие. И да се завръщам пак, всяка вечер, нищо няма да върне нощите, в които имаше слънца, дните със звезди, и нови луни.

Така разговарях със старата прокъсана спътница на нашата история.

неделя, май 08, 2011

QUICK-QUICK-QUICK!

-Ти помниш ли, когато ме прегърна?
-Не...
-Добре.Защото и аз не си спомням.

петък, май 06, 2011

Както когато

МАЙ Е!

А как си го представям!
Ято облаци и шепа кафява захар по ниската масичка на Кафенето върху топлите павета!
И да вали дъжд, и да пече слънце, и да има аромат на канела във въздуха!
И студено мляко сутрин, и малко мартини вечер.
Небето ми синее като ранобудно настроение!
В главата ми няма мрак и няма студ.
Май е прекрасен, симфоничен, алегоричен, живо(то)писен!
Май е - ръката ти в моята и моите очи по теб, както когато разсипа кафето през онзи ден.
Както вълшебните нощи се връщат отново.
Те са шептящи, искрящи и леки.
Както онези преди толкова време!
Май е облечен във въздух!
Няма маски, костюми, завеси.
Нося си само доминото, за да го слагам пак преди да ме целунеш!
През Май имам много думи, много жестове, много мимики!
Имам викове, шепоти също, смях и твоето име.
"През този месец, най- чудесен, за любов..."
Май е чакан, толкова чакан, че в себе си съм събрала всички други 11 листи от календара.
Скачам върху шахматна дъска в шеметна надпревара с Царя.
Местя със себе си целия свят!
И от диханието на вятъра във врата ми, се движа пак към теб.
Хайде, близо!
Да бъдем още по-близо.
Още по-майски!
Като живота! Който е прекрасен!
Зелени, сини, кафяви, влюбени, търсещи, в спомени, на слънце, на сянка, с цветя, въздишащи и дишащи, близки, парещи.
Нашите очи ще се срещат всеки ден.
Както когато през Май имаше рози, лилиуми, лалета, белота и страст.
Както когато аз срещнах него, той срещна мен и после
двамата се срещахме под лъчите на луната.


Май е! Вълнението ми бушува в ушите и завлича всеки след себе си.



искам да извикам: още те обичам

събота, април 30, 2011

Cool

Трудно ми е да си спомня какво е било преди. Избърсвам избелелите автографи на миналите ни дни и си представям как отминалото отново облича дрехите на май. А сега всичко се подрежда, старите изгубени реквизити си идват по местата. А сега... намерих любовта на живота си. И след всичко наше, когато ми ставаше тежко,щом отпивах от теб, времето уби всички болки. Превърнах се в себе си. Сега е хубаво да те видя с някоя друга, защото знам, че аз никога вече няма да се върна при теб. И някак... вишните разцъфват, тревата зеленее, небето е по-синьо, и някак вече не ми напомня това в теб. С теб си мислехме, че всичко това сега е невъзможно, а онова преди - приказка в началото на лятото, но в този момент, когато април ме целува по бузата за сбогом, всеки спомен ми изглежда прекалено далечен... Толкова, че дори калейдоскопените ми въздишки, не ни приближават. Можеш вече да ме наричаш с името ми, без да то да е твоята загуба, а аз мога да ти кажа, че си се променил, но си все същият. И щастието от сладкия последен следобеден в априлска тишина е всяко, притаено чудо.


четвъртък, април 28, 2011

няма да се върнат сбъднати мечти

Мене ми е странно — ето те пред мен,
мене ми е жадно — гледам те пленен,
мене ми е страшно — дишаш ти за мен,
мене ми е тъмно, тъмно в ясен ден.


Викнал бих от болка — времето лети,
викнал бих от ужас — ще отминеш ти:
сън в съня е сбъднат — миг след миг лети,
няма да се върнат сбъднати мечти.


"Среща", П. Яоров

четвъртък, април 21, 2011

Златно е

В Лисабон може и да е 30 градуса на сянка, но в сърцето ми е 3000км повече, когато мисля за теб. Ти ми пожела приказка за моите 18, а ако знаеш как се сбъдна!! Не мога да ти опиша с думи! Но и с жестове не мога, понеже те няма. А така, като те няма, тук колкото и топло да е, пак не ми стига, за да те помня в целия ти блясък.
Иска ми се да седим под големия чадър при Театъра и да пием вода с лимон, защото нямаме време за нещо от друго от толкова истории, през които трябва да минем.
Липсваш ми.
Как да кажа... случиха ми се прекален много неща без теб. А така някак не ми е естествено.
Днес те сънувах. По бански, на плажа в Царево, когато си гонихме чадъра между хората.
Как да кажа... без теб чадъра ми не лети така щастливо.
Стои си статичен, за да ме пази от несподелените парещи лъчи, и само леко се поклаща, когато бъде развят от буриите около мен.
Ако можеше сега да ме видиш! Не ме свърта на едно място от вълнение! Че е почти май, че с теб гледахме огромната луна на 28ми, преди малко повече от година! Тогава за последно бяхме заедно в Народния.
Но сега това не е важно.
Важното е, че ти сигурно си се влюбила, после си загубила. Аз се влюбих, и загубих себе си.
Обикнах се. Толкова се заобичах, че чак по едно време всички ме намразиха. Ти вероятно имаш тен. Аз пък си купих фрак и червена рокля. Ти си вероятно още по-голям мръсник! Аз пък съм още по-ненаситен герантофил. Какво да се прави... поне и двете още обичаме прясно мляко, докато се мотаем безцелно по пижама около компютъра. Ти и тук имаше прекрасна гледка. Аз пък си имам прозорците ти, докато отивам и се връщам от аптеката. И готиния съсед от третия етаж още си имам (помниш ли, този на Калинка, с двете момчета :D ). А пък ти си имаш кафяви португалци, чиито език вероятно никога няма да науча.
Имаме... много неща имаме. Аз едва днес осъзнах, че съм те имала и в предишния си живот, докато сме кръстосвали на стоп изкуството по целия свят. Но не приложното! Изящното!
И така... и тук се стопли. Скоро ще взема книжка, ще замина за Германия, ще завърша курса си по рисуване, ще напиша още една пиеса, ще се снимам и ще ти пратя билет, ще бъде Великден, ще стане май, после ще дойде лятото, а аз ще ти пратя това, за да попълня дневния ти Inbox.
После ще преплувам океана, за да пристигна, където-те-има.
С любов.

понеделник, април 18, 2011

Няма repeat. Ти си random на сърцето ми.

Искам да изкажа едно огромно, пълно с благодарности слово на всичко, без което нямаше как да преодолея нищо от това, което съм.
М У З И К А Т А
И понеже не мога да броя 30 дни от сега- та до май, ще преброя набързо пред огледалото:

day 01 - your favorite song -
Maroon 5 - She will be loved

day 02 - your least favorite song -
Josh Rouse - Flight Attendant

day 03 - a song that makes you happy -
Jason Mraz - I'm yours

day 04 - a song that makes you sad -
Иван Бърнев - Блус #16

day 05 - a song that reminds you of someone -
INXS - Beautiful girl

day 06 - a song that reminds you of somewhere -
Дони/Нети - Този филм

day 07 - a song that reminds you of a certain event -
Whitesnake - Is this love?

day 08 - a song that you know all the words to -
Остава - Шоколад

day 09 - a song that you can dance to -
Koop - Come to me

day 10 - a song that makes you fall asleep -
Nelly Furtado - All good things (come to an end)

day 11 - a song from your favorite band -
Nouvelle Vague - In a manner of speaking

day 12 - a song from a band you hate -
-

day 13 - a song that is a guilty pleasure -
Elysian Fields - Black Acres


day 14 - a song that no one would expect you to love -
Лили Иванова - Танго

day 15 - a song that describes you -
Слави Трифонов - Вземи огин, запали ме

day 16 - a song that you used to love but now hate -
Black Eyed Peas - Meet me halfway

day 17 - a song that you hear often on the radio -
Katy Perry - E.T.

day 18 - a song that you wish you heard on the radio -
Алекс Жекова - The other side of the moon

day 19 - a song from your favorite album -
P!ATD - Lying is the most fun a girl can have without taking her clothes of

day 20 - a song that you listen to when you’re angry -
Shakira - NO

day 21 - a song that you listen to when you’re happy -
Claire Denamur - In The Mood for l'Amour

day 22 - a song that you listen to when you’re sad -
Dido - White Flag

day 23 - a song that you want to play at your wedding -
Nouvelle Vague - Dance with me

day 24 - a song that you want to play at your funeral
Васил Найденов - Синева

day 25 - a song that makes you laugh
Scouting for girls - She's so Lovely

day 26 - a song that you can play on an instrument
Celin Dion - My heart will go on

day 27 - a song that you wish you could play
Andrea Bocelli - Can't help Falling in Love

day 28 - a song that makes you feel guilty
Графа/Мария Илиева - Крадена любов

day 29 - a song from your childhood
ПИФ - Kолело

day 30 - your favorite song at this time last year
Орлин Павлов/Белослава - Всяка година по същото време

събота, април 16, 2011

I drove all night (to get to you)

Бели столове.
Тапети на цветя.
Сушени плодове.
Канелени пръчки.
Уютът на мед, разтопен тайно в нежно мляко.
Някъде да мирише на май.
Топъл шоколад в ръката ми.
През завесите тънко да се процежда сутрешно щастие.
В себе си цялата флора съм събрала.
Пътят беше наистина дълъг...
Сега съм си у дома.
Стените- с цвят на кармин.
Белият таван, който хвърля сенки над мислите ми.
Снимките в рамки от старо дърво.
И младите спомени, които си нося.
Разопаковам си трепета, щастието, думите.
Сега съм сама.
И повече няма да се връщам.
Всичко дотук.
Звук от хрупкави лешници.
Зеленото в очите ми.
И от неговото синьо, каквото е останало.
Препълнено кошче.
Дали съм била него преди?
Изпразнен гардероб.
И никакви, никакви течни кристали по лицето ми.
Прах по клавишите.
А отдолу- изтъркани буквите, с които пишех тъгата си.
Не съм била тук от миналата година по това време.
Прозорецът сега е измит.
Блясъкът на Луната съблича умората ми.
Мрежа от нови копнежи.
И да влиза вятъра, подгонен от бъдещето, към което се връщам.

Защото сега, тук... адресът е различен. Цяла нощ пътувах. И такситата се спираха учудени, че го правя пеша. И пристигнах- някак си цяла, след бедствието, в което живях. Което нанесох. И вече нямам въпроси към теб. И вече нямам "но"-та, и многоточията ми са други. Тук е моето настояще, някаква реална действителност. И никакви спомени. Че твърде много са, за да си ги спомням за една наша песен време...
И сега, тук...ти ми оставаш забравено минало. И сега пак съм при себе си.



сряда, април 13, 2011

След теб всяка тишина...

Лъжа.За себе си лъжа, за теб. Разпилявам се и се разпръсвам в нищото, за да мога още да казвам,че има какво да се случва. Лъжа. Не съм цяла. Ти ми липсваш. Но не ми липсваш "ти", а това, което направи всичко, мен... толкова красиво. Аз съм само объркано момиче, което се качи на погрешния кораб. Колкото повече се опитвам да акостирам в сърцето ти, толкова повече лъжа се, че съм хвърлила котва другаде. А пресуших толкова сини очи... само твоите още ме давят. Дори не мога да измисля начин да изплувам. Ти си моето дъно, накрая ми...след тебе няма нищо. И дори не си се спомням в преди-времието-ти.

А се чувствам...чувствам се като пред нещо голямо. Скованото ми сърце трудно се събужда след дългата зима. А ти си... точно като за това случване. Във въздуха ми мирише на бряг. Който, ако сега си тръгна от нашето минало, ще ми се сбъдне, за да ме спаси.

понеделник, април 11, 2011

Скитниците/Клетниците

Искам да се заровя в душата ти.И да извадя на показ чуждите тъги.Моите сънища.
Всички слънчеви зайчета,скрити в ъгълчетата на очите ти. После само сенки ще захвърля, за да ме носиш навсякъде със себе си.
Искам да прекарам там толкова време,колкото ще ми трябва да почистя купища лъжи.
Ще изтръгна от тайнството ти всички малки мръсни реквизити.
Ще изгоря, каквото е останало от преди.
Искам цялото ти пространство.Искам да съм твоя наемател.Искам да си ми подслон, когато се прибирам от безпътието.
Нищо няма да ти дам.Но всичко твое искам да заграбя. Всички стонове да завихря в ураган. "Цял свят от въздишки да ти подаря." И после да ги взема обратно в леглото си.
Ще изтръгна цялото ти. За да остане такава бездна, каквато оставиха ръцете ти.
Ще ти оставя само бурното преследване на всеки изгрев.
Че от изгрева се раждат нови души.


Добър вечер, цвете мое...

"Ще ме видиш в нечия сълза,
паднала от горчива тишина.
Ще ме чуеш в нечий тъжен глас
като стон в песен от угаснал смях.
В капки дъжд ще ме сбираш,
жадно ще ме отпиваш
и без дъх ще очакваш нощта,
светлина ще докоснеш,
слънчев лъч ще откъснеш,
като хляб на бездомни ме раздай!"

Наричай ме с имена на цветя.
Имената какво са?
Само знак, че наистина съществувам?
Покрий очите си, когато ме видиш.
И не забравяй. Само забавяй.
Сякаш съм готова на цяла вечност..
В крайна сметка, когато отлагаме копнежите си, те се превръщат в сладко-горчиви мечти.



неделя, април 10, 2011

Love Profusuion


Нека не бъдем практични.
Аз и ти сме създадени да живеем платоничните си грехове.
Нека не бъдем явни, шептим дори насън.
Аз и ти сме любовници в една черно-бяла, напукана от носене история.
И аз нека да знам...че в нашия свят дантелата е най-нежна, че е толкова черна, че в майските нощи сякаш я няма. Разкажи ми пак с престорения си глас колко много ме обичаш. Разказвай ми, не повтаряй думите, измисляй нови.
Нека не бъдем във проза.
Аз съм твоята тъжна про-лятна песен на излизане от махмурлука.
А теб наричам Сонета си. Личен. Сънуван.
Лирични да бъдем. Изпети във рима. Изтълкувани погрешно.
Ти ме караш да преследвам времето. Ти ме приближаваш само до себе си.
Нека не бъдем директни.
Омайвай ме вечери наред. Все под този купол. Все на тези редове.
Нека няма край.
Аз отлагам всичко за последно, а твоето последно пак ми става начало.
Не ме разбирай.
Избирам те да си еднопосочния ми билет към рая.
Караш ме да чувствам. Караш ме да търся.
От парещите ти студени очи само аз мога да настръхвам така.
Нека не бъдем събуждани.
От това сънуване никога изход искам да намеря.

Не че ми липсваш. Само целувките търся пак.

I got you under my skin

От всеки облак в мен надничат залези.
От април се плаша.Още.
А от тебе бягам, сякаш тичам към себе си. Вече.
Нямам белези и нямам рани. От спомени вече нямам и думи. Превърнах себе си в миг. Един такъв... непреживян, недоизказан.
Ти ме скри в портокаловата си нежност и от уплах да не те загубя сама започнах да отглеждам портокали.
А пък ти си един! Непреживян, недоизказан...и като нито да те има, нито да те няма. А така имаш дъх на цитрусови пръски...по течен карамел. И съм и аз една! Непреживяна, недоизказана...и разтопената захар, която оставяш след себе си колекционирам, за да изчакам да изстине и пак... към устните ти за предпоследно да я поднеса. Изкристализиралата ми тъга поръсвам върху срещите ни, а ти... всеки път си отиваш преди да е успяла да докосне нощите ти. . .
Постой още малко. Тази, нашата история, много ми прилича на бяло заклинание. Магия, стара, забранена, че изостря до смърт всички сетива, убива в сладост...
Постой още месец.. два. Ферментирай в сърцето ми нежността си, за да мога накрая да кажа, че съм го превърнала завинаги в твоя вкус.



07. April '11

четвъртък, март 31, 2011

опит за летене

тупти.
и спира.
тупти.
и пак.
сънят ми спира.
да подвие крак.
че дълго е пътувал.
все в това легло.
неизбродимо дълго.
все с това тегло.
седи и чака.
да те срещне тук.
че тук е само мястото
където има звук.
който да изрича чувства
непотребни
вредни
странни.
седи и чака.
и настъпва мрак.
а ти не идваш
и не идваш
пак.
потропва нервен
цяла вечност
те е търсил все наум.
а когато те поиска
реалността му стана сън.
цигара пали.
на стара гара
под стар перон
живота си
погубва в бавните минути
на един нагон.
дими.
цигарата-наполовина.
и бутилка отлежало щастие.
пак наполовина.
и той-наполовина
в сърцето си те носи
и отравя се
че ти си тъй износен.
събира в шепа
своите тъги
че кой събира в шепа?
нещо друго
ако не сълзи?
цигара втора.
полумесец избелял.
от все същото
отдавна чакано.
за все същото-
живота избледнял.
пореден мрак.
и нищо ново.
и тебе пак
ще чака
пак
отново.
от скука рими ще реди.
и пасианси.
дали си другият ми сън?
или неговата реалност?
сънят ми спи.
а уморената вселена
си сипва глътка щастие
да опита
и се пита
Че защо горчи?
а аз всяка сутрин пиша
че от щастието боли.
и ти не идваш.
и сънят ми пак.
на утринното слънце дава знак
по-бързо да залязва
по-ярко да гори
че всичко се повтаря
когато е по три.
и трета нощ.
седи и чака.
и отваря още щастие
и дими,и смята
кога последно щеше да те чака.

сряда, март 30, 2011

КРАЙ

Не.
Аз не съм твоята кукла от порцелан, която можеш да обличаш и събличаш, когато времето го позволява.
И изобщо не приличам на предишните ти лесно заразени/зарязани играчки, които си намираш, когато стане късно.
Скучно.
Все един и същ си.Преднамерен.Лицемерен.
Забравям те.
По дяволите спомените.Връщам ти ги.

They say be afraid

Държа те в очите си.Гледаш ме през всички.
Никога не оставаме сами,но само аз съм в теб.Идвам си и си отивам без да ти давам.Аз съм садистичен егоист,който само те ограбва,когато отпиваш от очите ми.И въпреки,че те притежавах по всички правила,не можех да разчета мислите ти,когато ми говорише.Толкова си мистерия,колкото аз съм твоята тайна,която не можеш да разкажеш на никого.Аз съм болезнена,ненадейна,ти ме намираш само,когато аз те потърся.Причинявам ти себе си всеки път,когато съм близо,а се правя,че не усещам дъха ти върху кожата си.
Но как никога няма да бъдеш само мой,само ти знаеш.


вторник, март 29, 2011

През март.

Изпуснах много моменти. Изпуснах времето, в което трябваше да напиша:
"Честит рожден ден, Вили. Без теб нищо от това, което ми се случи, нямаше да е така дълбоко";
"Честит рожден ден, Тити. Безкрайно много те обичам";
"Честит рожден ден, татко. И за двама ни това е ново начало.".
Не намерих минутите, в които да впиша заглавието "Аз съм на 18. Сега ще започна да получавам каквото поискам." Не звучи подходящо за заглавие на текст, но определено е такова на този параграф от живота, в който се намирам.
Аз обикновено не се страхувам. Ние, родените през март, не се страхуваме. Ние сме смели пред високите мостове и дълбоките води, когато някой ни гледа. Но оставаме сами. Често. В този смисъл мен ме е страх, когато съм сама. Страх ме е, че идва май; че онова преди две седмици наистина остана като минал живот; че Вили вече не изпитва същото и аз не знам дали нещо продължава да ни свързва; че имам вдъхновение, но не мога да пиша.
Но ето. Така. Сега съм супер оригинална и честитя всичко накуп в края на месеца. За да е по-...наситено.
Имам собствена годишнина. Преди година го срещнах за първи път. Честито на мен!
Тогава той не взе Икар. Тази година също.
И тогава в очите ми заплуваха копнежи. И тази година също.
И между другото. Не намерих време за най-важното.
Честит ден на Театъра!
Аз наистина закъснявам за важните неща в живота. Доказах го и на себе си, и на него.
Но това не е негов пост.
Ние, родените през март, често се губим в редовете, където пише името му и там,където говорим за себе си. И аз като човек без ориентация- се загубих сред тълпата, докато гледах в някакво синьо минало, което прозираше през слънчевите му очила. Отдавна съм забравила пътя до себе си без театър. Това не може да се промени. И като че ли само аромата на червения салон не мога да изтрия от сърцето си. Загубена съм. Календар нямам, нито часовник, който да показва колко още време ще трябва да бъдем най-дълбоките си тайни.
Март е подходящ месец за промяна.
А ние, родените през март,....


сряда, март 23, 2011

нищо не говорим

Вдъхновението ми избяга при вида на новото, от което ще се поражда.
Вечерният студ се опитва да го догони, но докато вървя към вкъщи и загръщам замръзналия въздух при себе си, аз самата вече не знам за какво искам да пиша.
Писателите са тъжни,никой не пише, щом е щастлив. Вечно се оплакват и когато ги попиташ как са ти отговарят с изречения без пунктуация и подлог.
В душата ми е цветарски магазин, но цветята, които пазя там отдавна са откъснати.
Имам толкова много да кажа, а думите се свеждат и изчерпват с него.
Нелогична съм, непоследователна, хаотична, криворазбрана.
Сега, когато получих това, което исках, не намирам начин да го изразя през себе си.
Преди няколко месеца написах, че той ще се жени.
Е... веднага след като напишеш действителността, тя се променя.

неделя, март 13, 2011

Beautiful girl




Дните се сменят сякаш сезони изтичат през пръстите ми...
Старите семейни истории, разказани по сто пъти връщат времето, в което бях на 4 и обяснявах света на куклите си под масата.
Любовта ме залива отвсякъде и ако утре не беше толкова прекрасно времето, щях да си помисля, че идва краят на света.
Преждевременно. Целодневно. Еднодневно.
А всичко е надолу с главата. Всичко е различно.
Пробуждането за някакво ново нещо, което трябва да ми се случи,защото... съм с година повече живяла.
Още съвсеееем мъничко.
И това ще се превърне в някакъв минал живот.

На рамото си имам рай <3

сряда, март 09, 2011



По принцип или извън всичките категории.Миналата нощ беше прекрасна.

За всичките тези емоции не се пише.Защото човек не пише,когато е щастлив.
Нали разбирате...

понеделник, февруари 28, 2011

Desert rose



Не те презирам.
Нито изпитвам нещо, даже не си ми безразличен.
Все едно не те познавам, все едно не си ми се случил.


Шепоти, обещания, като глухи
молещи се
Пустинни думи навяват само прах
на обичащи се
На облаци пристигат музите ми
стичащи се.
Нито рози има,нито скръб,нито спомени,нито миг.

Очите ти в моите и моите очи в твоите.
Като обет, който сключваме на излизане от ада.
Всичко е подходящо да бъде казано в 8:40 вечерта.
Всяка церемония по чувсто-скопянване може да се извърши в края на февруари.
Едно голямо жертвоприношение никога не е равно на две малки.
Моите жертви се влюбват през март.

Но ако към едно неизвестно Х прибавим още едно неизвестно У, това не ги прави по-известни.
ПОЧТИ Е МАРТ!

понеделник, февруари 21, 2011



Ами слушам Maroon 5 и си мисля колко хубаво би било нещата да бяха по старо му.
Или греша?
И после слушам INXS и ми се иска ти да беше останал в живота ми.
Защото беше персоналното ми приключение.
Моля те.Върни се март.Направи ми подарък.Разкажи ми още.Изживей ме.

неделя, февруари 20, 2011

По план ще ме обичаш в сряда





От понеделник искам да ме обичаш невярващо.

А всичките 31 дни на март те искам полудял.
От сряда до петък искам да гориш.
Делничните вечери ще ми пееш.
В понеделник сутрин искам да ми носиш кокоски с формата на слънца.
Във вторник ще се опознаваме.
Следобедите ще се целуваме.
В четвъртък от теб ще си тръгвам.
В петък ще измагьосвам денонощно любов.
В събота през деня ще ме държиш за ръка, а нощем аз ще държа сърцето ти.
В неделя ще те пусна да си отидеш.



Това е немислимо.Целувката ми е криминално проявление.

понеделник, февруари 14, 2011

Мисля, че ти казах..





Любовта била във въздуха.
Къде?! Къде?!
Кажете ми, за да ви събера моя въздух в топка от емоции и да ви замеря с нея.
Защото в това, което дишам АЗ има очарование, красота, доза цинизъм, себичност, смях, слънце, вдъхновение, диалектика, топлина, истина, ацетон, бариери, нервни кризи, тежки нощи, дълги дни, сълзи, яд, параноя, идваща пролет, приключения, ежедневие, безметежност,
детинщина, минали животи, раздори, драми, ДУМИ, живот....въпреки експлоатацията на чувства, които би трябвало да бъдат пазени, ценени, подарявани, а не разпилявани. И в моя въздух няма любов..поне не в смисъла, в който мечтая с отворени очи, а илюзии някакви са мои първи съветници. Нека бъда безсърдечна, ако това означава, че няма да се втурвам да обичам за собственото си спасение.Или изкупление.
Щом трябва, нека бъда сама сред високоградусните срещи на вашите флуиди.


Пък на мен току що ми казаха, че ме обичат.

Mr. Killer




Обвивам пръстите си около чаша с червена, кървяща любов със стайна температура.

През стъклото, в което я затворих едва долавям дишането й.
Бил си ми любовник и преди, но без невидими стени.
Това себеусещане, което изпитвам е кратък миг от твоята фантазия.
Сипвам си още от теб, изпивам те жадно, сякаш никога не съм обичала.
Помня, когато ме предупреди повече никога да не пия страст.
Потапям сетивата си в аромата на погубването, в отражението си виждам, че ник
Очите ми изтичат, от гравитацията важните неща се разпадат, а ти продължаваш да съществуваш дори и след радиационните копнежи, с които се за/съсипахме.
И чакам, и чакам, чакам доставка - още от тази партида отрова, с която ще те накарам да забравиш.ога не си бил мой.
И като че ли ще чакам вечно.
Може би от себе си повече не мога да изцедя.
Може би друг ще ми я пласира, сипе, сервира.


И двамата сме от грешната страна на този ден.




Твоя любовница.И твоя убийца.
В мъжки род не звучи добре, не се римуват.

събота, февруари 12, 2011

Подпалвачката



Гледните ми точи се размиват в думите.

Пред празното съзнание има само празен курсиращ екран.
Денонощните ми колизии не ми позволяват да ми липсваш.
Философията на ноколото е бутафорен израз на нищото, което изпитвам.
Целият ад се побира на върховете на пръстите ми.
Които, след като ти изтече от живота ми, горят в стихийно необузначено безпътие.

четвъртък, февруари 10, 2011

He wants to spend his lifetime loving... himself



Не ми е безразличен.Не ми е.

Толкова пъти, колкото съм поискала.Толкова пъти сме се разминавали.

Имаше едно време, някога преди, една вечер, в която тичах през една сцена, а после той ме позна, заради шапката, и ми се усмихна широко, а аз избягах.

После.
После имаше вечери, в които го срещах без да ми е правил впечатление.
Тогава не беше някой. А аз вече принадлежах на друг.
После.
После аз се озовах на някаква чужда територия. На негова, оказа се. И убийственият необуздан порив в очите му ме прониза десет пъти.
После.
После имаше само една вечер. Студена, снежна, декемврийска.
Излезе. Спря. Погледна ме. Обърна се. Тръгна си.
Минаха само някакви минути.През открехнатата врата чувах гласа му и знаех- това е.Или тази вечер, или никога. Застанах пред него. Отново само след няколко минути. И очите му отново се спряха в моите. Безпощадно надменни.
И край.
Влезе в малкото задимено уютно кафене. И край.

Спомням си момента, в който приглушиха светлината. И думите, които изрече преди да започне да пее. И това беше- изпя една от любимите ми песни, а всичко в мен би отпор.
И всичко се превърна в откат. На някакъв вероятен прекрасен момент, който ми се случи. Заедно с него.



Съпротивлявам се. Не ми харесваш. И въпреки всичко всяка, всяка, вся-ка нощ в сънищата ми се връщаш.

Казах ли, че не си ми безразличен?

понеделник, февруари 07, 2011




Не.
Не обяснявай.
След полунощ рядко има смисъл.

Имало цветя...



И миналата година, и тази - по това време ми е удобно да спирам да обичам.
Иначе не- иначе е прекалено рано, или вече много късно.
По това време гневът ми тежи повече от бетона, който ме заобикаля , докато за последно се ослушвам и оглеждам за присъствието ти.За отсъствието ти.
Ръцете ми са свикнали да пишат думи за теб много повече, отколкото за мен.
Аз самата себе си много повече по твой модел направих, отколкото сама да се изградя.
Че се влюбих в идеала си, може би не беше най-правилното, което трябваше да се случи.
Защото сега те разрушавам, както разрушава ме цимента в очите ти. Тежа ти. И ти ми тежиш.
От тази тежест чувствата ми хлътнаха и се прегърбиха.
Безконечното завръщане на мястото, където за първи път се обърна след мен.Не.Носи.Никакви.Спомени.Вече.Всичките ги изтрих от тъпчене на едно и също място.
Почти.

Скоро и моят кръг ще се затвори.

Ментор си ми. Научи ме как не трябва, не защо.

петък, февруари 04, 2011



Няма бавен начин да свикна, че вече няма да има май.
Има само внезапно свиване на каквото е останало от душевността ми.
И ужасяващо количество болка, раздираща маската на циничността.

АЗ няма да имам МАЙ, щом ТИ няма да имаш нито миг вече за мен

четвъртък, февруари 03, 2011

Late night so wet so tight



Не, не гледай така. Не гледай така мен.

Или ме гледай.Гледай каквото ти харесва. Ти решаваш.
Черните ми дантелени ръкавици са само знак на желанията ти.




I want your body, I need your body
Long as you got me you won’t need nobody

сряда, февруари 02, 2011

Само през тази стая.



Хайде, хвани ръката ми.

Подръж я, нищо, че те пари!
Приближи я до лицето си, нищо, че може да ослепееш!
На тъмно няма да е толкова страшно.
На тъмно всичко е забавно.
Дори драмите ни се превръщат в комедии.
Комедии, които пласираме на черно, в замяна на самотните си нощи.
Хайде, хвани ръката ми.
Аз мога да те преведа.
Само през тази стая.

понеделник, януари 31, 2011

Private love





Сетивата ми се оковават със синджири, щом усетят името ти наблизо.

Ръцете ми се протягат да те стигнат инстинктивно, сякаш търсят нещо в тъмното.
Хващам се за парапети от чужди чувства, докато се спъвам в моите собствени.

Обиквам те насън, а на сутринта те мразя какъв си наистина.
Чувам нечии думи, но не твоите, не моите, измислени ми звучат.

Но не от щастлив край, а от бясно ново начало.
Частните ми емоции са пазени досега само за теб.

Въпреки всичко.
Фикцията, с която си те спомням, само ми напомня, че греша.



Не става въпрос за душа, за сърце, за ум.
Само плът има между нас.


петък, януари 28, 2011

Night's thief




Не съм те преживяла.

Чувствата ми се стичат по пода, докато се опитвам да те избърша от лицето си.
Ръцете ми вече не се допират до нищо, вакуумът, в който съществуват е миналото, в което ме остави. Студът е второто ми палто в края на зимата, който скоро ще започне да се влачи след последните ти думи. Никога нищо не ми е носило такава болка, каквато ти, когато те няма. Актът на липсването ти ме изпълва до зениците. И те преливат. Таванът на стаята е моята машина на времето, моят измислен паралел, в който те срещам. Още. Упорито е бял, за да ме накара да те забравя. Но се вкопчвам с импулсите си, с диханието си, с туптенето на сърцето ми, за да не ми се изплъзнат последните ми думи. Те не трябва да са "сбогом". Те не трябва да са тук, сега. С теб имаме още цял март, цял април, цял май да живеем!...
Не съм те преживяла.
От пода на стаята светът изглежда по-голям.по-пълен.по-твой.

четвъртък, януари 27, 2011

have been love




Пишещата машина може и да не е ретро, но ударите по слепоочията ми, сами си говорят за теб.
Всеки клавиш е мое съзвездие.Всеки натиск- вселена.
Добре.Признавам си.Може и да е било любов.А може и да не е.
В крайна сметка, има ли значение - когато за някои едно е старо, за други същото е иновация.
Като чувствата, които ти и аз вероятно никога няма да изпитаме. Един към друг.
Пианото не е достатъчно, аз имам нужда от роял, за да те изразя.
Клавишите с букви не ми достигат, трябват ми черно-белите стонове на моето минало.
Едва ли, ако ти се осъществиш в деня ми, аз ще спра да се връщам към него.
Затова нищо не искам от теб. Ще свиря и ще пиша. И ти ще си останеш само (но)тен лист.

вторник, януари 25, 2011

Стъпки в пясъка





"Това не са твоите стъпки.Това са моите стъпки.Защото аз те носих на ръце."


Беше прекрасен.Филмът.Моментът.
И ми разказа за истини,в които никога не съм била.
И ме разплака.И ме изпълни.И ме вдъхнови.
И Бърнев беше прекрасен.И това е.
С него изчерпвам последните неоткрити части от любовта ми към актьорите.

Но теб те нямаше.Къде си?
Къде е?
Нямаше те.




Би могло да бъде прекрасно.
Ако аз не бях толкова притръпнала.
Емоцията ми е семпло оцветен хумор.
Ти си нов, а аз него не съм го преживяла.
Би могло да бъде прекрасно.

понеделник, януари 24, 2011

Не мога да се оправям с вас.
С такива като теб,например. С тези от твоя вид.
Да, ти! Точно ти.
Високопарното ти мнение, чаровния непукизъм и обаятелните думи са красива опаковка на плоската ти същност.Пък!
Ние, самообичащите се, сме си И самодостатъчни.
Отивай да привличаш внимание другаде.

Прекрасна съм!Невероятна просто.


сряда, януари 19, 2011

in a manner of speaking ... Love


Приказки с розови думи по листата на замръзналите януарски дни. Едно намигване на съдбата и ето ме- насред публичната си самота, опитвам се да те привлека само с мисъл. Но от мисълта ми се разотиват хората, а от думите-тръгваш си ти. В очите ти играят на гоненица най-новите слънчеви лъчи и дори... да не те познавам, ти давам и от моите. Говориш за неща, които ме вълнуват, но това, което чувствам към теб е отвъд думите. Без звук и без шепот, мога да произведа от себе си всичко, за което мечтаеш. Но съм шумна, когато се влюбвам. И съм още по-шумна, когато се влюбвам от пръв поглед. А твоя първи поглед го обикнах като лятно слънцестоене. И те изпускам в мъглата пред себе си. И затварям очите си, щом пропусна от гласа ти в главата си. Той покрива лицето ми, тялото ми, душата ми и разказва с шума на колите някакво измислено мастилено бъдеще, в което се държим за ръце. И само аз съм твоят кръг на внимание.


Прахосничеството на чувства е моят висш пилотаж.
Никой преди мен не се е справял така добре, никой след мен няма да ме повтори.
Но по принцип, искам да ти кажа, че ако това беше любов, ти първи щеше да разбереш.

вторник, януари 18, 2011




Просто не е честно аз да съм наред да се влюбя, а ти ето така да изчезнеш.
Ето така.

неделя, януари 16, 2011

Let's dance little stranger..



Ето,че потапям се в наслада
, дните ми навярно сами се разпиляват при мисълта,че те има още..
то не бе май да съм щастлива, то не бе трети път Вселената да ми доказва!


Танцувай с мен
това са стъпки във Виенски валс към моето сърце

парфюмите ни правят любов

когато денят започва да старее

Едно кафе на масата пред нас

и празна чаша от история

са симптомите на
най-животоносната диагноза


Непознати сме
но има мигове
които ми принадлежат

твоите цитрусови дни и маслинени нощи

са ароматите на погледите ми

Въздухът има цвят

когато си наоколо

светлината има вкус
когато се усмихваш




сряда, януари 12, 2011

З.Б.




В този момент мога да разрежа тъгата си с нож.
Липсата ми дори не може да се стече по лицето ми.
Заседнала е в гърлото ми и скърби там-за теб,за миналите дни.
Не мога да върна времето назад.Но ако можех дали щях да върна нашето време?
Дните ми се мръщят от стъклото на автобуса и рано сутрин,когато излизам в мъглата навън отвсякъде ме гледа нашето сбогуване.
Имам нужда да си с мен.Аз се правех,че мога и сама,но не съм готова да приема,че те няма.
Начините да те намирам са все по-малко.А преди...живееше на метър разстояние.
Понякога,когато се опитвам да извикам гласа ти в спомените си,се сещам само колко много време мина,откакто те няма.Понякога,щом видя старите ти СМС-и,душата ми ме напуска и отива до Португалия.И назад.
В този момент мислите ми се спускат над цяла София и я превръщат в сив,скучен,студен,ненужен свят.
Защото ти не си тук,за да ми кажеш,че си въобразявам колко е студено.

вторник, януари 11, 2011

She's like the wind



Вероятно,когато ме гледаш се питаш коя съм,защо съм дошла.Очите ти търсят в моите отговори къде си ме виждал преди.Но вместо да задават въпроси,мълчаливо се отразяват в мен.Вероятно,когато си на аванса се опитваш да уловиш мислите ми,които и без това текат със субтитри пред твоите собствени.Усмихваш ми се,чакаш,спотайваш се.Мислиш си, сигурно,че е нещо обикновено.Да,прав си!Но аз не съм обикновена.Иначе,това което се случва са го правили много хора далеч преди нас.Мислиш си,че може би не е случайно.Е,през моте копнежи,случайността се отразява като виолет.
Не съществува,а е така наситена.
Ето.Ето сега седиш срещу мен и ме разсмиваш,даже си облечен,значи...значи не е физическо привиличане.Но изтръпвам.Ето..ето така,после бавно се приближаваш,спираш да се усмихваш...ето сега се влюбваш...Но изтръпваш.

Ето сега наблюдавам чертите ти и разчитам смеха ти.Всяка вена и всяка фибра по тялото ти ми казват,че нищо до тук не е редно,линейно,реално,направено.
Може би...може би точно тук аз хващам в ръцете си дните ти.нощите.




Janet: Ladies and Gentlemen, I am afraid I have some bad news... I am not going to be taking off my clothes tonight.



Ето-това-вече-е-всичко-което-си-заслужава-да-бъде-съблечено.


неделя, януари 09, 2011

ЕТО!





Ето.Ето!Не е ден като вчера.Не е като преди,като миналата година.
Ново е.И ми е страшно приятно,че не се разпознавам.
Имам качеството да спирам да бъда влюбена в него,щом се смени годината.Така беше и преди.Но ето ме-пиша диалози,седя и пия чай Иив, и слушам една прегракнала виола,която би трябвало да бъде романтична.Но не е.И аз не съм.Но съм на пътя към себе си,което е вдъхновяващо,лечебно...защото тази среща за мен беше разрушителна.А не съграждаща,не спасяваща.Може и да е недостатък,но се радвам,че винаги се влюбвам фатално.Така е по-интересно.Но ето.Ето,че сега мога да започна деня си просто с мляко и канела.А-Не-с него и нищо повече.
Усещам се прекрасна.Не,не бъркам, скромността няма нищо общо с вълнението.
И... ето как стоят нещата-когато светът ти се струва променен,най-вероятно ти вече не си същият.
А моят свят е станал истински рай под небето.И е прекрасен.

събота, януари 08, 2011



Вкрайнасметканастъпвамоментътвкойтонеискамвечедаговиждам.Такасечувствамвечецяла.

петък, януари 07, 2011



Те ще си родят деца,които ще бъдат красиви,синеоки и високи,а аз ще седя отстрани и ще пиша пиеси.
Какво по-подходящо за край на любовна история?

Мляко и Канела



Видя ли, че хлапета са звездите?
Затичани по пътищата млечни...
Към нещо по голямо от вселена.
Към нещо със размера на мечтите...

Към нещо от което имаш нужда,
дори денят да е сърдит и начумерен.
Вярата във сутрешната глътка
от топла нежност към приятел верен.

Нощта е светла..с вкус на обич...
А утрото е мляко и канела.
Това, от което аз имам нужда е
една прегръдка и една вселена..и една вселена...

сряда, януари 05, 2011

Съставляваш ме.



Ти си ми в кръвта.Като никотин.Като хероин.Течеш ми по вените и се вливаш и изпомпваш от сърцето ми.Пътуваш в кръвообращението ми като зараза.Ти си ми хемоглобина.Белите кръвни телца са твоите отпечатъци.
Ти си във въздуха,който дишам.Като цигарен дим.Като изпарение.Поемам те на големи глътки и бавно те изпускам обратно.Пълниш белите ми дробове,а когато се задъхвам,вероятно те боли.Ти си кислороден.Аеробен.
Ти си главоболието ми късно нощем
(няма хапче против теб.)
Ти си ударите по слепоочията ми
(а не носиш ръкавици.)
Ти си вкусът в устата ми след чаша шампанско,бяло,френско.
Ти си навикът ми да се заблуждавам
(неизлечим.)
Ти си цветът на ирисите ми,когато съм плакала.
Ти си асиметрията в тялото ми
(защото си различен.)
Ти си аромата на изветрелия ми скъп парфюм
(защото си ми ценен.)
Ти си сутрините,в които ми се пие какао
(нищо,че е старомодно.)
Ти си звукът на удоволствията ми.
Ти си небесното синьо през август
(защото си толкова лежерен.)
Ти си загубата на памет през лятото
(не те помня.)
Ти си слабостта ми да се влюбвам в хората.
Ти си ми порока
(най-критият.)
Ти си ми в душата.Заспивам,а ти оставаш буден.Тежиш 21 грама и ухаеш на ванилия и бохемство.Нося те навсякъде и те погубвам в грешките си.Топлиш ме отвътре,правиш ме ранима.Ти си сладостта.Наслаждавам ти се.


вторник, януари 04, 2011

Направи ми биологически анализ на душата.



Сърцето има две предсърдия и две камери.
Разположено е асиметрично, като 2/3 се намират наляво, а 1/3 надясно от срединната равнина.
Той е кух мускулест орган,който е жизненоважен.
(за това дали ще мога да те продължа в съзнанието си)
Бие с приблизително 100 000 удара на ден.

Но какво за тези сърца,които са разбити? Кой ще каже колко тежи едно натрошено сърце? И кой ще ми каже колко често ще бие то?!? То,моето сърце,не се намира нито отляво,нито отдясно. То се рее в празните салони,там където някога съм била обичана. Но все пак. Само въпрос на топография е колко на юг или на север е във времето. Само въпрос на география е,дали е тук с мен или там с теб. Защото ти и аз никога не сме на едно и също място. Предполагам,че след като сърцата ни,на нас..хората,се делят по възрастови, полови и индивидуални характеристики,то аз мога за себе си,за твоето и за нейното сърце да правя изводи.
Твоето,било някога туптящо,сега се е задръстило от непреглътнати емоции.То кърви.И е болно.Нейното е може би последното оцеляло подобие.Някаква холограм
а от миналото,която ми се смее с иронично туп-туп-туп.По 100 000 пъти на ден.Твоето е за смяна.Отляво има рана,а артерията му е залепена със заглъхнали празнодумия.

Значи... и двамата сме кухосърдечни.
Обречени.Застояли.Неизползвали навреме онова,което може да бъде наречено живот.
Остави я нея.Тя е с байпас,който поддържа илюзията цяла.

туптуп-туптуп-туп.туп.


понеделник, януари 03, 2011

Повелителното наклонение или нашата непряка реч.


Че аз съм просто едно момиче,което стои пред едно момче.И го моли да я обича.





Нямам точкова система,по която да те оценявам.
Ту си точка,ту си три.
Хем си горе,хем си средно ниво.
Нямам десетобална система,по която да решавам.
Стилизираните ни грешки са само наляво,надясно,наляво,наляво.
Не гледаме,никога не гледаме напред,назад.
Тъжният ни финал се филмира сам.
Нямаме нужда от режисьори.
Ако ти си актьорът.Аз съм сценаристът.
Пантомимата е най-добрата ни приятелка.
Нейните думи са нашите любовни приключения.
Хем сме горе,хем сме долу,хем сме по средата.
Или сме многоточие.Или сме тирета.

Повелителното наклонение или нашата непряка реч.
Отново цитира вероятните ни сбъднати мечти.

неделя, януари 02, 2011

Coffee is over.And I got over you.

Всичко е различно на първи януари.

Той е мъжът на мечтите.Срещнах го вкъщи,в голямата червена сграда,дошла направо от Барока.Но не на моите мечти,принадлежи.И не е моят мъж.

Аз отпивах от него цели дванадесет месеца.Той се опияняваше от вниманието ми.
Аз му подарявах цветя.А той ми подаряваше емоции.И визитки.
Когато се срещнеш със себе си,първоначалният шок бавно се превръща във възхищение.После започваш да го превръщаш във възмущение,възмущението във утешение.Минава време и спираш да се дивиш на видяното.Правиш го част от живота си,той е в началото само случайна среща,после търсена емоция,после...отминало.

Но всичко е предопределено,и ние само можем да правим междувременни крачки,докато стъпваме в големите неща.Които се случват.А те наистина се случват.И срещите понякога са преброени от някой преди нас.
Някой,който обича да казва,че ти и аз не сме се открили навреме.



Той излиза навън в мъглата.Аз като че ли го познавам от хилядолетия,а не мога да го различавам вече.Студът е обгърнал мен,желанията ми,чувствата ми,спомените.Той не ме вижда първо,но после очите му се спират върху бялата роза,защото само тя се радва на времето навън след дългите часове,прекарани в очакване да попадне в ръцете му.Аз винаги му подарявам цветя без да ги опаковам.Това е част от посланието.
После с бавни минути се приближава към мен.За да си кажем нещо.
Нещо,което няма да е ново,няма да е важно,няма да го мислим.
Красив е.Висок и красив.Изглежда променен.Но не от времето.Не от дните.Нещо друго има,което го прави толкова студен,колкото е студено наоколо.
Кожените му ръкавици прилепват плътно по кожата,която някога ме е парила.
Дори гласът му е различен.Гласът,в който някога се унасях.
Поздравява ме.Ни.Оглежда ме.Спира.Иска да си иде.
Хайде.Нека тръгва.Не може.
Казвам името му.За първи път казвам името,за да го повикам при себе си.И едва тогава осъзнавам,че това вече не е онзи,който ме целуна.
Приближава се.Прекрасен.Платоничен.
Обгръща бялата роза с дългите си пръсти,скрити под черната кожа.Изглежда ми прощално.
Допира я до носа си,докато не отлепя очи от моите.
Говорим си.Като непознати,които са станали приятели твърде бързо,а после са се целунали,за да станат любовници и да се разделят ненавреме.
Питам го неща,които не искам да знам.
Не ме интересува как е той, аз не позволявам той да ме попита каквото и да е.Пазя се от въпросите му,защото не искам преди да го изпратя той да остави части от себе си в мен.
Аз знам,че това е последното цвете,което му подарявам.Последният път,в който го очаквам.
Смее се.Устните му се извиват така,на една страна, а погледът му остава същия-прозрачно син в мъглив сън.
Стоя пред него и се блъскам в стената,която го заобикаля.Нея я нямаше преди.
Дистанцията помежду ни е парадоксална хипербола на годините ни.
Не искам да го целувам вече.Не искам пак да ме прегръща.
Няма магия.Счупи ми се пръчицата пълна с вълшебен прах.

И защото е полунощ...той не прилича на Принца на мечтите ми.Не е Чаровник.Сега е тъмен,буреносен и добре,че беше лято,когато се влюбих в него,за да мога да го запомня сияещ.



П.С: Вили!Няма вече Деян,нито има Вежен.Но има магии,които си остават такива за...дълго.


събота, януари 01, 2011

Лирическо отстъпление pt 2nd.last.

Чука се.
Чук-чук.Чууууууук. (само си го представете!дълго потропване по дървена врата.)

-Здравей..Очаквах те.Влизай.
-Не изглеждаш щастлива,че съм тук...
-Не,стига,хубаво ми е.Приятнострашно ми е,помниш ли?
-Разбира се,аз...
-Влизай.Сядай.Ето тук.Разполагай се.Сега ще направя чай.

Кухнята на мечтите ми е с бели столове и завеси на рози.Прекрачвам в нея.

-Извинявай,че съм малко плаха.Не искам да си помислиш,че е лично към теб.
-Знам.Лично към теб е.
-Да.Ето,заповядай.
-Този чай.. ти за кого мисли,докато го прави?
-За теб,че за кого иначе.
-Не се опитвай да ме разколебаеш.Ще остана.Независимо дали чаят е отровен.
-Да те отровят понякога може да е чудесен подарък за чудесен край.
-Станала си още по-черногледа.Нека ти разкажа нещо.

Разказът на мечтите ми започва със "сега му е времето..".Тя прекрачва в мен.

-Сега му е времето да спреш да се задъхваш.Какво като е студено навън?Ти имаш къде да дишаш топъл въздух,винаги можеш да се върнеш там.Но не можеш да се върнеш при нея.Сега си с мен.Аз съм дошла,за да ти покажа,каквото не си виждала.Ето...виждаш ли тази снимка...
-Тя е празна.
-Сега да.Но след една година на нея ще оживее това,което сега мислиш за фантазия.
-Добре...кажи ми още нещо за себе си..
-Аз ще стана част от теб.Ще те заведа на места,където не си била,ще те накарам да изпиташ емоции,на каквито не знаеш,че си способна,ще те накарам да се влюбиш..
-Няма да спечелиш.Аз всяка година съм влюбена.
-Не всяка.Миналото е миг.Остави го да си тръгне.Той не е твой.
-Кой той?Няма той.
-Мигът.Или не съвсем?
-И какво?
-Ще дишаш същият въздух,но не ще дишаш сама.
-Изпи ли си чая?Мисля,че трябва да тръгваш.
-Но аз тъкмо дойдох.Чакай,нека ти кажа още нещо.
Погледни в очите ми.Те са с цвета на този чай от боровинки.Те са твоите дни.Гледай внимателно.Затаи дъх.Приисква ти се да живееш със седмица в минута,нали?Аз съм магьосница.Ще ти подарявам чудеса.Ще те обиквам,ще те раздавам на хората,ще те горя от страст,ще те обожавам,ще бъда твоя най-добра приятелка. Няма да те оставя сама навън.Виждаш ли края на зимата?А далечния декември?Не!Не се вторачвай..Ти се отразяваш в мен. Ето...примигвам и вече е март.Ех,за тази усмивка си струва да е март.Когато залязва слънцето в очите ми се появява есен.Виждаш ли я?Запомни какво виждаш сега,не какво си видяла преди.Гледай...
-А къде е лятото?
-Лятото....аз ще продължа да идвам и ти ще го виждаш.Сега не е подходящият час от деня..
-Обещавам ти всичко това.....
-Прилича ми на апокалипсис.
-Може и да е...От теб искам само да обичаш.



Сепвам се.Чаят завира.Имам гост.Тя е толкова красива.Провиквам се от кухнята:
-Какво казваше?
-Че искам чая с 365 захарни кристала.


Не е ли прекрасно?