Показват се публикациите с етикет LIFE IS WONDERFUL. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет LIFE IS WONDERFUL. Показване на всички публикации

събота, март 03, 2012

Само нашата игра не е балада... от нея те боли и се умира.

Благодаря за страстното погубване.
След тебе всяка чужда плът наказах.
На връщане от дългото пътуване
на себе си за другите разказах.
А те били са много.
И всичките научих да обичат.
Но никой не остана дълго,
на тебе все не се научиха да заприличат.
Благодаря за парещите чувства.
И късно нощем още помня.
След нашата голяма глупост,
не мога да не те догоня.
Да ти разкажа за живота.
Който снощи почна, а от днес е вече мъртъв.
Да те попитам за отрова,
за лекарство против чувства.
Благодаря за дългото сбогуване.
Навярно тук е краят на това.
За което все се връщаме,
без да си признаваме наглас за лудостта.
И всеки път завинаги си тръгвам.
И всеки път е за последно, изгарящо и шумно.
И после всеки път завинаги се връщам.
За да може да е тайно, и убиващо, без думи.
Благодаря за моята наслада.
От егоизъм на никой не ще дам да я опита.
Целувам те...
Само нашата игра не е балада...
от нея те боли и се умира.

четвъртък, септември 29, 2011

ДИВ

В ПловДИВ е само за хубави хора. Доказано за пореден път.

Текила! Още две! Още! Сипвай, бармане! Догоре! Очите ти ми говорят с вкуса на шоколадово мартини. Там, на бара, там ще си остане нашата недоизпита чаша течен секс. Той не изветрява, не отлежава нито. Пие се на екс. Като горчивата първа глътка от сутрешното кафе за изтрезняване. Питаш ме, ще пия ли още. Наливаш ми. Искаш празен бар и празен дансинг. Искаш празен поглед. Празен стол. Да си празен искаш. Цинично отговарям ти. Гледам в нея припряно пиянски. А теб - опиянена. Моят край е твоето движение, когато вадиш нова бутилка. Палиш. Цигара. Палиш мен. До рано утре искам да те пия. Дрегер ще ми бъде празното легло. Но сега... сипвай, бармане! Догоре! А утре ми се обади.

вторник, септември 06, 2011

I'm glad you came

Трептенето на курсора в бялото поле е същото като тази вечер. Дъждовно, ромолящо, саботиращо последните навярно истински горещи нощи, които са останали.

Сега, едно жарко лято по-късно, един сезон на истински човешките желания и страсти, на нагона, на жегата по морските барове, засилена от спасители на име Johny, на безсмислието от пиенето на текила в шотове...
сега, в един късен час на септември (късен за все още не адаптираните към софийския пулс)
всичко е толкова различно, преобърнато на опаки, с дънота нагоре, както през последните августовски дни в Приморско.
В единственото ПриМОРСКО.
Което няма да се повтори нито в следващото лято, нито когато и да било. Защото всяка капка ще напомня само за тези пет нощи. Само за тези пет дни.
Толкова по-късно, колкото трае тена ми, паническият ужас от пишещите клавиши се изпарява под формата на изостаналата самотна мараня на пътя навръщане от едно далечно, ново място, което ми напомни, че какъвто и да е сезона, никога няма да спре да ми бъде лято в сърчицето. Във влажните нощи, които се закотвиха като рибарска кука в него. За да може сега 7 месеца да ми държи топло.
И така. Ще бъда гид. Ще бъда транспортер, телепат и холограма на онова място. За да припомня отново на Веси, че в онзи малък, залят от парещото слънце град, имаше един прекалено малък хотел, за тези, които искахме да си поканим на гости; едни прекалено семейни и търсещи спокойствие хора, които не разбираха нищо от режима ни "ставане-плаж(мъже)-липса на храна-баня(мъже)-храна(мъже)-нощ(мъже)-сутрин(мъже)-липса на сън(мъже!)-плаж-..."; ще й напомня още (не че ще забрави,но ми е потребно още и още! да й разказвам общите ни и не съвсем спомени), че имаше улици и липса на такива, които не разгледахме и които ни отвратиха със скуката си на всеобщото оживление от миризмата на дюнери и дюнерджии. Не че не беше част от чара.
Но не тези спомени са това, което ни направи като сплав. Като магнит и метала, които винаги ще се търсят. Аз знам, че в задухата на столичния шум, всичко, което ще има значение е един плажен бар с поличбеното име <<МОХИТО>>, един син дюшек, тонове плажно олио, циганина с царевицата... и безкрайно ситния пясък,който наброяваше желанията ни, и безкрайно чистата вода, в която отраженията ни изглеждаха щастливи до синьо. Много важно, Веси, ще бъде да не забравиш Влади и Иван! И особено Иван. Когато аз лично толкова...обикнах.
На връщане в София под незатихващата музика от най-близкия бар, който ми отне значително количество мозъчни клетки, за да го запомня с позицията му в интервал 2 минути от вкъщи, си представях как сега цяла зима ще ми мирише на него. Защото без него не можеше. Защото светът е миниатюрен. И аз го срещнах. Такъв един, по морски съвършен, такъв един толкова кафяв, че разтопения шоколад по тялото му не личеше в тъмната нощ. Със зеленото на морето в очите си. И със солта от текилата по устните си. И ароматът му по моята кожа, така както пясъкът още пари под нея.
Такъв беше той.
Онзи, който ми символизира лятото в очите, онзи, без когото там нямаше да бъде същото. Онзи, който ми говореше мръснишки нежно, докато в сърдечния ми вълнолом се разливаха на бумтежи вълни от коктейли. Онзи с красивото тяло, безсрамен.
Един той по-късно и куп описания на след-среднощното ни запознанство, дори София е карсива по свое му. Някак свойски завладяла цялата ми същност.
Прилична и благоприлична.

И в сладостта на спомените 10 текили, един Марин, едно ПриМорско и едно лято добиват цвета на отлежало на дъното щастие.

неделя, август 14, 2011

Л Я Т О Е

"Лятото солено много ми личи!
Виж го в кожата ми как блести.
Погали ме, то горещо е, обляно с парещи лъчи!
На вълни ще вливам в себе си опиянение
като за последно.
Като за морското вълнение."

събота, април 30, 2011

Cool

Трудно ми е да си спомня какво е било преди. Избърсвам избелелите автографи на миналите ни дни и си представям как отминалото отново облича дрехите на май. А сега всичко се подрежда, старите изгубени реквизити си идват по местата. А сега... намерих любовта на живота си. И след всичко наше, когато ми ставаше тежко,щом отпивах от теб, времето уби всички болки. Превърнах се в себе си. Сега е хубаво да те видя с някоя друга, защото знам, че аз никога вече няма да се върна при теб. И някак... вишните разцъфват, тревата зеленее, небето е по-синьо, и някак вече не ми напомня това в теб. С теб си мислехме, че всичко това сега е невъзможно, а онова преди - приказка в началото на лятото, но в този момент, когато април ме целува по бузата за сбогом, всеки спомен ми изглежда прекалено далечен... Толкова, че дори калейдоскопените ми въздишки, не ни приближават. Можеш вече да ме наричаш с името ми, без да то да е твоята загуба, а аз мога да ти кажа, че си се променил, но си все същият. И щастието от сладкия последен следобеден в априлска тишина е всяко, притаено чудо.


четвъртък, април 28, 2011

няма да се върнат сбъднати мечти

Мене ми е странно — ето те пред мен,
мене ми е жадно — гледам те пленен,
мене ми е страшно — дишаш ти за мен,
мене ми е тъмно, тъмно в ясен ден.


Викнал бих от болка — времето лети,
викнал бих от ужас — ще отминеш ти:
сън в съня е сбъднат — миг след миг лети,
няма да се върнат сбъднати мечти.


"Среща", П. Яоров

събота, април 16, 2011

I drove all night (to get to you)

Бели столове.
Тапети на цветя.
Сушени плодове.
Канелени пръчки.
Уютът на мед, разтопен тайно в нежно мляко.
Някъде да мирише на май.
Топъл шоколад в ръката ми.
През завесите тънко да се процежда сутрешно щастие.
В себе си цялата флора съм събрала.
Пътят беше наистина дълъг...
Сега съм си у дома.
Стените- с цвят на кармин.
Белият таван, който хвърля сенки над мислите ми.
Снимките в рамки от старо дърво.
И младите спомени, които си нося.
Разопаковам си трепета, щастието, думите.
Сега съм сама.
И повече няма да се връщам.
Всичко дотук.
Звук от хрупкави лешници.
Зеленото в очите ми.
И от неговото синьо, каквото е останало.
Препълнено кошче.
Дали съм била него преди?
Изпразнен гардероб.
И никакви, никакви течни кристали по лицето ми.
Прах по клавишите.
А отдолу- изтъркани буквите, с които пишех тъгата си.
Не съм била тук от миналата година по това време.
Прозорецът сега е измит.
Блясъкът на Луната съблича умората ми.
Мрежа от нови копнежи.
И да влиза вятъра, подгонен от бъдещето, към което се връщам.

Защото сега, тук... адресът е различен. Цяла нощ пътувах. И такситата се спираха учудени, че го правя пеша. И пристигнах- някак си цяла, след бедствието, в което живях. Което нанесох. И вече нямам въпроси към теб. И вече нямам "но"-та, и многоточията ми са други. Тук е моето настояще, някаква реална действителност. И никакви спомени. Че твърде много са, за да си ги спомням за една наша песен време...
И сега, тук...ти ми оставаш забравено минало. И сега пак съм при себе си.



неделя, март 13, 2011

Beautiful girl

♥


Дните се сменят сякаш сезони изтичат през пръстите ми...
Старите семейни истории, разказани по сто пъти връщат времето, в което бях на 4 и обяснявах света на куклите си под масата.
Любовта ме залива отвсякъде и ако утре не беше толкова прекрасно времето, щях да си помисля, че идва краят на света.
Преждевременно. Целодневно. Еднодневно.
А всичко е надолу с главата. Всичко е различно.
Пробуждането за някакво ново нещо, което трябва да ми се случи,защото... съм с година повече живяла.
Още съвсеееем мъничко.
И това ще се превърне в някакъв минал живот.

На рамото си имам рай <3

сряда, март 09, 2011

♥

По принцип или извън всичките категории.Миналата нощ беше прекрасна.

За всичките тези емоции не се пише.Защото човек не пише,когато е щастлив.
Нали разбирате...

понеделник, февруари 28, 2011

Desert rose

♥

Не те презирам.
Нито изпитвам нещо, даже не си ми безразличен.
Все едно не те познавам, все едно не си ми се случил.


Шепоти, обещания, като глухи
молещи се
Пустинни думи навяват само прах
на обичащи се
На облаци пристигат музите ми
стичащи се.
Нито рози има,нито скръб,нито спомени,нито миг.

Очите ти в моите и моите очи в твоите.
Като обет, който сключваме на излизане от ада.
Всичко е подходящо да бъде казано в 8:40 вечерта.
Всяка церемония по чувсто-скопянване може да се извърши в края на февруари.
Едно голямо жертвоприношение никога не е равно на две малки.
Моите жертви се влюбват през март.

Но ако към едно неизвестно Х прибавим още едно неизвестно У, това не ги прави по-известни.
ПОЧТИ Е МАРТ!

понеделник, февруари 14, 2011

Мисля, че ти казах..

♥



Любовта била във въздуха.
Къде?! Къде?!
Кажете ми, за да ви събера моя въздух в топка от емоции и да ви замеря с нея.
Защото в това, което дишам АЗ има очарование, красота, доза цинизъм, себичност, смях, слънце, вдъхновение, диалектика, топлина, истина, ацетон, бариери, нервни кризи, тежки нощи, дълги дни, сълзи, яд, параноя, идваща пролет, приключения, ежедневие, безметежност,
детинщина, минали животи, раздори, драми, ДУМИ, живот....въпреки експлоатацията на чувства, които би трябвало да бъдат пазени, ценени, подарявани, а не разпилявани. И в моя въздух няма любов..поне не в смисъла, в който мечтая с отворени очи, а илюзии някакви са мои първи съветници. Нека бъда безсърдечна, ако това означава, че няма да се втурвам да обичам за собственото си спасение.Или изкупление.
Щом трябва, нека бъда сама сред високоградусните срещи на вашите флуиди.


Пък на мен току що ми казаха, че ме обичат.

неделя, януари 09, 2011

ЕТО!

♥



Ето.Ето!Не е ден като вчера.Не е като преди,като миналата година.
Ново е.И ми е страшно приятно,че не се разпознавам.
Имам качеството да спирам да бъда влюбена в него,щом се смени годината.Така беше и преди.Но ето ме-пиша диалози,седя и пия чай Иив, и слушам една прегракнала виола,която би трябвало да бъде романтична.Но не е.И аз не съм.Но съм на пътя към себе си,което е вдъхновяващо,лечебно...защото тази среща за мен беше разрушителна.А не съграждаща,не спасяваща.Може и да е недостатък,но се радвам,че винаги се влюбвам фатално.Така е по-интересно.Но ето.Ето,че сега мога да започна деня си просто с мляко и канела.А-Не-с него и нищо повече.
Усещам се прекрасна.Не,не бъркам, скромността няма нищо общо с вълнението.
И... ето как стоят нещата-когато светът ти се струва променен,най-вероятно ти вече не си същият.
А моят свят е станал истински рай под небето.И е прекрасен.

петък, януари 07, 2011

Мляко и Канела

♥

Видя ли, че хлапета са звездите?
Затичани по пътищата млечни...
Към нещо по голямо от вселена.
Към нещо със размера на мечтите...

Към нещо от което имаш нужда,
дори денят да е сърдит и начумерен.
Вярата във сутрешната глътка
от топла нежност към приятел верен.

Нощта е светла..с вкус на обич...
А утрото е мляко и канела.
Това, от което аз имам нужда е
една прегръдка и една вселена..и една вселена...

сряда, януари 05, 2011

Съставляваш ме.

♥

Ти си ми в кръвта.Като никотин.Като хероин.Течеш ми по вените и се вливаш и изпомпваш от сърцето ми.Пътуваш в кръвообращението ми като зараза.Ти си ми хемоглобина.Белите кръвни телца са твоите отпечатъци.
Ти си във въздуха,който дишам.Като цигарен дим.Като изпарение.Поемам те на големи глътки и бавно те изпускам обратно.Пълниш белите ми дробове,а когато се задъхвам,вероятно те боли.Ти си кислороден.Аеробен.
Ти си главоболието ми късно нощем
(няма хапче против теб.)
Ти си ударите по слепоочията ми
(а не носиш ръкавици.)
Ти си вкусът в устата ми след чаша шампанско,бяло,френско.
Ти си навикът ми да се заблуждавам
(неизлечим.)
Ти си цветът на ирисите ми,когато съм плакала.
Ти си асиметрията в тялото ми
(защото си различен.)
Ти си аромата на изветрелия ми скъп парфюм
(защото си ми ценен.)
Ти си сутрините,в които ми се пие какао
(нищо,че е старомодно.)
Ти си звукът на удоволствията ми.
Ти си небесното синьо през август
(защото си толкова лежерен.)
Ти си загубата на памет през лятото
(не те помня.)
Ти си слабостта ми да се влюбвам в хората.
Ти си ми порока
(най-критият.)
Ти си ми в душата.Заспивам,а ти оставаш буден.Тежиш 21 грама и ухаеш на ванилия и бохемство.Нося те навсякъде и те погубвам в грешките си.Топлиш ме отвътре,правиш ме ранима.Ти си сладостта.Наслаждавам ти се.


четвъртък, декември 02, 2010

Нещо красиво с Д.
Нещо,което е Декември.Драмтургия.Днес.Дихание.Деян.Дарин.Донков.
ЕДно колеДно чуДо.Да.

сряда, юли 14, 2010

Pour que tu M`aimes Encore

понеже няма вдъхновение, а само останал отворен куфар на леглото.
събирам си багажа за Някъдето, Където те няма.
слагам прилежно любимите си спомени.

увивам чупливите си чувства в памук.

там,където мога да набутам още малко - там е за теб.

и ти си част от моя багаж.

че винаги те нося, няма спор.

но в лятото, когато пътниците са навсякъде, а стопаджиите са моите най-добри приятели, аз няма да съм с теб.

и ще пропътуваш света си сам.

носейки на гръб товара на срещите ни.

а те тежат, скъпи мой.



неделя, юли 04, 2010

Ден на отворените очи и прозорци.

и е слънчево, защотоооо........и е хубаво, защотооо......и е нежно, и е трудно, че почти не възможно,и,и,и.......защото.

Влюбена съм!
Ужасно съм влюбена. Ужасно. Ужас. Уж.
Защото, когато го виждам .... той...не си тръгва. Възможно е да опасно. Рисково е. Екстремно е, да. Но той се появи сега и... и аз не мога да говоря дори на собствения си език. Не ме карат сините му очи да се чувствам така. Нито гласът му, който е като барометър, не, като амперметър, защото, това, което чувствам е електричество. Не е начинът, по който ми говори. Нито това, че олицетворява всичко, което може да бъде наречено "Господи,СЕКС!" . Не, не. Не е заради, човекът вътре в него, заради начинът, по който мълчи. Не става дума за излъчването, когато е умислен. Не говоря за това, че по всякакъв начин: "ДА, това е моят тип мъж. И НЕ, няма значение колко по- възрастен, опитен, стар, мъдър, отговорен, устояващ на изкушенията, от мен е.". Но става въпрос за тайните ни разговори, които ме повлякоха след него. Да, определено, причината е, че е актьор, и не, това, че е Сгоден, няма нищо общо. С вината. Която не изпитвам. Аз съм само на 17 (Седемнадесет!!!!!) и се разбирам напълно, когато говоря за... за това, че той ужасно много ми харесва. И така..и ...аз не съм влюбена в същността му, нито във външността му, само че ужасно ме влюбва начинът, по който той се появи в живота ми. И емоциите, които ми даде, и това, че е лято, това, че е ЮЛИ, и Знаците по Пътя, и всичките пъти, в които сме си говорили.....и те ми напомнят на отминалия сезон, сякаш ми говорят за отминал живот, и аз не знам, не знам какво предстои, предстои ли нещо изобщо.РАЗВЪЛНУВАНА СЪМ! той ме вълнува. Вълнува ме много. Прави от мен водовъртежи и ги разлива върху себе си. И ме влюбва. И...се появява, но аз не го гоня, после изчезва, но аз продължавам.
Защото сега е здравословно. Защото сега той, ТОЙ, Деян, ще се жени.



събота, юни 26, 2010

името ти.




обещай ми.
обещай ми,че няма да разбирам колко си остарял.

обещай ми,че ще те има, когато се върна наесен.

обещай ми цветя за мен този път. само веднъж.

обещай ми, че ще ме прегръщаш още по-силно.

обещай ми усмивките си.

обещай ми ръцете си.

обещай ми аромата на късно лято по кожата ти.

обещай ми, че поне веднъж ще танцуваме лудо.

обещай ми цялата есен. целия сезон.

обещай ми целувка.

обещай ми понеделниците.
обещай ми, че не ще разбера за друго.искам само теб.

о-бе-щай-ми.




минути.
дни.
седмици.
месеци.

четвъртък, юни 24, 2010

Този рай води в ада ♥

Любовта - това е
сладък пай от рая.
Всеки час - сласт, страст.
Тя мир не знае.
Тя мир не знае.
Покой не знае тя.

Похотта - и тя е
гладък път през рая.
Всеки ден - грях, смях.
Тя мир не знае.
Тя мир не знае.
Покой не знае тя.

И кой отхвърля
тази наслада?
Но този рай води в ада.
Този рай води в ада.

Любовта - това е
първи грях във рая.
Всеки час - сласт, страст.
Тя мир не знае.
Тя мир не знае.
Покой не знае тя.

И кой отхвърля
тази наслада?
Страст, власт, чар, сласт,
дъх, дух, стръв, кръв,
грях смях, плач, страх,
брак, мрак, пух и прах,
днес - плът, утре - път,
ярост и безумие,
преди, след и сега,
любовта ... похотта...
дива, дива, дива, дива,
груба, сляпа, дива
буйства в нас ...
страст, власт,
път, плът, стръв,
да, това е рай и то какъв
рай, рай, рай, рай ...
Но този рай води в ада.
Този рай води в ада.

неделя, юни 20, 2010

Изрезки от желания. Вчерашни списания. Колко бързо те прочетох.

Скачам си из блоговете. С едно щракване и съм в следващия. Попадам на разни мисли, чужди някакви, тъжни понякога, с дълги истории. А през главата ми се гонят моите собствени. Мисли,де. Напоследък много говоря. Все за едно и също: за това как се промениха Нещата в последната една година, колко пъти дръпнах дявола за опашката и колко пъти НЕ внимавах какво си пожелавам. За последния един месец си мисля, за това как в Деян започнах да се откривам, как той сега се спира и ме гледа развеселен. Животът ми прилича на шадраван и от него бликат драматургия, спомени и щастие.
Днес (а дните ми някак се сливат в едно) разбрах колко обичам хората. С всичките им недостатъци и въпреки тях самите. Обичам как някой се появява в живота ми и създава куп нови мисли, три купа нови проблеми и свръх доза емоции.
А напоследък с Нея много си говорим за любовта. Мизантропското ми разбиране за нещата от преди 1 година сега не само е обърнало глава на 180 градуса, но дори гледа в пета посока на света. Любовта в онази първа й форма, когато се чудиш дали ако се забавиш още малко ще стане чудо, когато съзнанието ти е размътено от всякакви разсъждения на тема : "Защо той/тя се държа така?!" или "И сега какво?", или "Да го/я изчакам ли още малко..?, или "А може би той/тя не е готов/а?..." и така нататък и т.н. И точно в този си период на осъзнаване защо все гоня непознати, защо все се влюбвам в актьори, защо ако не са актьори задължително разликата ни е минимум 14 години, (*"защо ли...защо..." периодът е перманентно състояние, що се отнася до това, че животаът ми в 80% е театър, буквално и преносно), та в точно този момент, срещам се аз с Хорхе Букай и преди още дори да започна да чета "Да се обичаме с отворени очи", знам как вътре ще прочета за себе си, как няма нищо случайно и затова именно главната героиния се казва Кристина..и се опитва да спаси връзката си с Роберто и бля бля и така...и...и някак си всеки ред ми казва истина, а точно сега май от истина се нуждая. Най-обичам, докато седя в автобуса, да прочета фраза, която ме кара да затворя книгата с почти осезаем трясък и да се намръщя срещу образа й в главата си. Като например: "СИНХРОНИЧНОСТ!...събитията в живота на човек се случват в синхрон, за да донесат необходимото послание, определено знание, важна възможност" или "Любов и влюбване" (тази част е трудна) "...и колко е трудно да се говори за това. И колко е трудно да преодолееш първоначалното абстинентно щастие, за да можеш да видиш другия" или "Влюбването до голяма степен прилича на маниакална екзалтация... затова някои хора просто имат потребност да се влюбват" (и добавям: и да приличат на грешни хороскопи, които дават напразни надежди на отсрещния).В крайна сметка, след цялата не-много-свързана-мисло-излиятелност се спирам на собствената ми потребност да съм влюбена. Като се започне от 6-годишната ми Първа любов, мине се през не особено кратки/дълги периоди на сълзи и сополи, не редове, ами цели пасажи и се стигне до така одумваната в този пост, последна една година. Една година, в която живях извън себе си, защото се бях заклещила в тясното пространство м/у прегръдката на Владо и собствените си илюзии. И в един момент, малко преди заветната дата една година по-късно, разбрах, че не само отдавна не съм влюбена, ами синхроничността отдавна е спряла да ни дава старт на нас двамата, че и на всичкото отгоре аз упорито отказвам да продължа напред, оплаквайки собствените си разбити имагинерни представи. ЕДНА ГОДИНА! Станах на 17, скочих с бънджи, преодолях себе си, минах хиляди Първи пъти.Тази година, същото онова време, реших да се върна. Само за малко, понеже сигурно съм слабачка, която не може ей така да спре да се надява. И не беше хубаво. Не само, че пътуването обратно самО ми говореше за глупостите ми, а и после...като видях към какво съм се стремила ми се прииска да изрежа половината си инфектиран от "любов" мозък. Не че се сърдя,задето се е променил. Не че ми е криво,защото е такъв. Само дето не ми се вмества в представите за това какво трябваше да бъде 365 дни по-късно. И сега когато говоря за него, или го срещам, или ме питат, извиквам в главата си само лошото. Което е...жалко. Защото едно време той беше най-голямото щастие.
В "С любовта шега не бива" именно той казва: "Камий, ти си само на 17, а вече не вярваш в любовта". После аз се усмихвам от мястото си и си мисля: "Владо, ти си вече на 31, а още не си повярвал в нея...". И така...и е иронично,и съдбовно,и...да речем, че така трябва да бъде.
Синхроничност!
А сега си казвам: "Ааааа, не! Този път не! Не стига, че е и по-голям от него, ами и май се чувства на 135!" и съответно убивам герантофилско-актьорофилското в себе си и пак се спирам пред служебния вход. Където винаги започва всичко.


"Колко съдби, колко мечти..животът среща или дели. Вчера напред, утре назад, в необясним до днес кръговрат."

Така,де.Причини.