понеделник, февруари 07, 2011

Имало цветя...



И миналата година, и тази - по това време ми е удобно да спирам да обичам.
Иначе не- иначе е прекалено рано, или вече много късно.
По това време гневът ми тежи повече от бетона, който ме заобикаля , докато за последно се ослушвам и оглеждам за присъствието ти.За отсъствието ти.
Ръцете ми са свикнали да пишат думи за теб много повече, отколкото за мен.
Аз самата себе си много повече по твой модел направих, отколкото сама да се изградя.
Че се влюбих в идеала си, може би не беше най-правилното, което трябваше да се случи.
Защото сега те разрушавам, както разрушава ме цимента в очите ти. Тежа ти. И ти ми тежиш.
От тази тежест чувствата ми хлътнаха и се прегърбиха.
Безконечното завръщане на мястото, където за първи път се обърна след мен.Не.Носи.Никакви.Спомени.Вече.Всичките ги изтрих от тъпчене на едно и също място.
Почти.

Скоро и моят кръг ще се затвори.

Ментор си ми. Научи ме как не трябва, не защо.

Няма коментари:

Публикуване на коментар