♥
Всичко е различно на първи януари.
Той е мъжът на мечтите.Срещнах го вкъщи,в голямата червена сграда,дошла направо от Барока.Но не на моите мечти,принадлежи.И не е моят мъж.
Аз отпивах от него цели дванадесет месеца.Той се опияняваше от вниманието ми.
Аз му подарявах цветя.А той ми подаряваше емоции.И визитки.
Когато се срещнеш със себе си,първоначалният шок бавно се превръща във възхищение.После започваш да го превръщаш във възмущение,възмущението във утешение.Минава време и спираш да се дивиш на видяното.Правиш го част от живота си,той е в началото само случайна среща,после търсена емоция,после...отминало.
Но всичко е предопределено,и ние само можем да правим междувременни крачки,докато стъпваме в големите неща.Които се случват.А те наистина се случват.И срещите понякога са преброени от някой преди нас.
Някой,който обича да казва,че ти и аз не сме се открили навреме.
Той излиза навън в мъглата.Аз като че ли го познавам от хилядолетия,а не мога да го различавам вече.Студът е обгърнал мен,желанията ми,чувствата ми,спомените.Той не ме вижда първо,но после очите му се спират върху бялата роза,защото само тя се радва на времето навън след дългите часове,прекарани в очакване да попадне в ръцете му.Аз винаги му подарявам цветя без да ги опаковам.Това е част от посланието.
После с бавни минути се приближава към мен.За да си кажем нещо.
Нещо,което няма да е ново,няма да е важно,няма да го мислим.
Красив е.Висок и красив.Изглежда променен.Но не от времето.Не от дните.Нещо друго има,което го прави толкова студен,колкото е студено наоколо.
Кожените му ръкавици прилепват плътно по кожата,която някога ме е парила.
Дори гласът му е различен.Гласът,в който някога се унасях.
Поздравява ме.Ни.Оглежда ме.Спира.Иска да си иде.
Хайде.Нека тръгва.Не може.
Казвам името му.За първи път казвам името,за да го повикам при себе си.И едва тогава осъзнавам,че това вече не е онзи,който ме целуна.
Приближава се.Прекрасен.Платоничен.
Обгръща бялата роза с дългите си пръсти,скрити под черната кожа.Изглежда ми прощално.
Допира я до носа си,докато не отлепя очи от моите.
Говорим си.Като непознати,които са станали приятели твърде бързо,а после са се целунали,за да станат любовници и да се разделят ненавреме.
Питам го неща,които не искам да знам.
Не ме интересува как е той, аз не позволявам той да ме попита каквото и да е.Пазя се от въпросите му,защото не искам преди да го изпратя той да остави части от себе си в мен.
Аз знам,че това е последното цвете,което му подарявам.Последният път,в който го очаквам.
Смее се.Устните му се извиват така,на една страна, а погледът му остава същия-прозрачно син в мъглив сън.
Стоя пред него и се блъскам в стената,която го заобикаля.Нея я нямаше преди.
Дистанцията помежду ни е парадоксална хипербола на годините ни.
Не искам да го целувам вече.Не искам пак да ме прегръща.
Няма магия.Счупи ми се пръчицата пълна с вълшебен прах.
И защото е полунощ...той не прилича на Принца на мечтите ми.Не е Чаровник.Сега е тъмен,буреносен и добре,че беше лято,когато се влюбих в него,за да мога да го запомня сияещ.
П.С: Вили!Няма вече Деян,нито има Вежен.Но има магии,които си остават такива за...дълго.
