"Честит рожден ден, Вили. Без теб нищо от това, което ми се случи, нямаше да е така дълбоко";
"Честит рожден ден, Тити. Безкрайно много те обичам";
"Честит рожден ден, татко. И за двама ни това е ново начало.".
Не намерих минутите, в които да впиша заглавието "Аз съм на 18. Сега ще започна да получавам каквото поискам." Не звучи подходящо за заглавие на текст, но определено е такова на този параграф от живота, в който се намирам.
Аз обикновено не се страхувам. Ние, родените през март, не се страхуваме. Ние сме смели пред високите мостове и дълбоките води, когато някой ни гледа. Но оставаме сами. Често. В този смисъл мен ме е страх, когато съм сама. Страх ме е, че идва май; че онова преди две седмици наистина остана като минал живот; че Вили вече не изпитва същото и аз не знам дали нещо продължава да ни свързва; че имам вдъхновение, но не мога да пиша.
Но ето. Така. Сега съм супер оригинална и честитя всичко накуп в края на месеца. За да е по-...наситено.
Имам собствена годишнина. Преди година го срещнах за първи път. Честито на мен!
Тогава той не взе Икар. Тази година също.
И тогава в очите ми заплуваха копнежи. И тази година също.
И между другото. Не намерих време за най-важното.
Честит ден на Театъра!
Аз наистина закъснявам за важните неща в живота. Доказах го и на себе си, и на него.
Но това не е негов пост.
Ние, родените през март, често се губим в редовете, където пише името му и там,където говорим за себе си. И аз като човек без ориентация- се загубих сред тълпата, докато гледах в някакво синьо минало, което прозираше през слънчевите му очила. Отдавна съм забравила пътя до себе си без театър. Това не може да се промени. И като че ли само аромата на червения салон не мога да изтрия от сърцето си. Загубена съм. Календар нямам, нито часовник, който да показва колко още време ще трябва да бъдем най-дълбоките си тайни.
Март е подходящ месец за промяна.
А ние, родените през март,....
Няма коментари:
Публикуване на коментар