четвъртък, февруари 10, 2011

He wants to spend his lifetime loving... himself



Не ми е безразличен.Не ми е.

Толкова пъти, колкото съм поискала.Толкова пъти сме се разминавали.

Имаше едно време, някога преди, една вечер, в която тичах през една сцена, а после той ме позна, заради шапката, и ми се усмихна широко, а аз избягах.

После.
После имаше вечери, в които го срещах без да ми е правил впечатление.
Тогава не беше някой. А аз вече принадлежах на друг.
После.
После аз се озовах на някаква чужда територия. На негова, оказа се. И убийственият необуздан порив в очите му ме прониза десет пъти.
После.
После имаше само една вечер. Студена, снежна, декемврийска.
Излезе. Спря. Погледна ме. Обърна се. Тръгна си.
Минаха само някакви минути.През открехнатата врата чувах гласа му и знаех- това е.Или тази вечер, или никога. Застанах пред него. Отново само след няколко минути. И очите му отново се спряха в моите. Безпощадно надменни.
И край.
Влезе в малкото задимено уютно кафене. И край.

Спомням си момента, в който приглушиха светлината. И думите, които изрече преди да започне да пее. И това беше- изпя една от любимите ми песни, а всичко в мен би отпор.
И всичко се превърна в откат. На някакъв вероятен прекрасен момент, който ми се случи. Заедно с него.



Съпротивлявам се. Не ми харесваш. И въпреки всичко всяка, всяка, вся-ка нощ в сънищата ми се връщаш.

Казах ли, че не си ми безразличен?

Няма коментари:

Публикуване на коментар