От април се плаша.Още.
А от тебе бягам, сякаш тичам към себе си. Вече.
Нямам белези и нямам рани. От спомени вече нямам и думи. Превърнах себе си в миг. Един такъв... непреживян, недоизказан.
Ти ме скри в портокаловата си нежност и от уплах да не те загубя сама започнах да отглеждам портокали.
А пък ти си един! Непреживян, недоизказан...и като нито да те има, нито да те няма. А така имаш дъх на цитрусови пръски...по течен карамел. И съм и аз една! Непреживяна, недоизказана...и разтопената захар, която оставяш след себе си колекционирам, за да изчакам да изстине и пак... към устните ти за предпоследно да я поднеса. Изкристализиралата ми тъга поръсвам върху срещите ни, а ти... всеки път си отиваш преди да е успяла да докосне нощите ти. . .
Постой още малко. Тази, нашата история, много ми прилича на бяло заклинание. Магия, стара, забранена, че изостря до смърт всички сетива, убива в сладост...
Постой още месец.. два. Ферментирай в сърцето ми нежността си, за да мога накрая да кажа, че съм го превърнала завинаги в твоя вкус.
07. April '11
Пишеш приказно!
ОтговорИзтриване