Показват се публикациите с етикет Помечтано. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Помечтано. Показване на всички публикации

неделя, януари 02, 2011

Coffee is over.And I got over you.

♥
Всичко е различно на първи януари.

Той е мъжът на мечтите.Срещнах го вкъщи,в голямата червена сграда,дошла направо от Барока.Но не на моите мечти,принадлежи.И не е моят мъж.

Аз отпивах от него цели дванадесет месеца.Той се опияняваше от вниманието ми.
Аз му подарявах цветя.А той ми подаряваше емоции.И визитки.
Когато се срещнеш със себе си,първоначалният шок бавно се превръща във възхищение.После започваш да го превръщаш във възмущение,възмущението във утешение.Минава време и спираш да се дивиш на видяното.Правиш го част от живота си,той е в началото само случайна среща,после търсена емоция,после...отминало.

Но всичко е предопределено,и ние само можем да правим междувременни крачки,докато стъпваме в големите неща.Които се случват.А те наистина се случват.И срещите понякога са преброени от някой преди нас.
Някой,който обича да казва,че ти и аз не сме се открили навреме.



Той излиза навън в мъглата.Аз като че ли го познавам от хилядолетия,а не мога да го различавам вече.Студът е обгърнал мен,желанията ми,чувствата ми,спомените.Той не ме вижда първо,но после очите му се спират върху бялата роза,защото само тя се радва на времето навън след дългите часове,прекарани в очакване да попадне в ръцете му.Аз винаги му подарявам цветя без да ги опаковам.Това е част от посланието.
После с бавни минути се приближава към мен.За да си кажем нещо.
Нещо,което няма да е ново,няма да е важно,няма да го мислим.
Красив е.Висок и красив.Изглежда променен.Но не от времето.Не от дните.Нещо друго има,което го прави толкова студен,колкото е студено наоколо.
Кожените му ръкавици прилепват плътно по кожата,която някога ме е парила.
Дори гласът му е различен.Гласът,в който някога се унасях.
Поздравява ме.Ни.Оглежда ме.Спира.Иска да си иде.
Хайде.Нека тръгва.Не може.
Казвам името му.За първи път казвам името,за да го повикам при себе си.И едва тогава осъзнавам,че това вече не е онзи,който ме целуна.
Приближава се.Прекрасен.Платоничен.
Обгръща бялата роза с дългите си пръсти,скрити под черната кожа.Изглежда ми прощално.
Допира я до носа си,докато не отлепя очи от моите.
Говорим си.Като непознати,които са станали приятели твърде бързо,а после са се целунали,за да станат любовници и да се разделят ненавреме.
Питам го неща,които не искам да знам.
Не ме интересува как е той, аз не позволявам той да ме попита каквото и да е.Пазя се от въпросите му,защото не искам преди да го изпратя той да остави части от себе си в мен.
Аз знам,че това е последното цвете,което му подарявам.Последният път,в който го очаквам.
Смее се.Устните му се извиват така,на една страна, а погледът му остава същия-прозрачно син в мъглив сън.
Стоя пред него и се блъскам в стената,която го заобикаля.Нея я нямаше преди.
Дистанцията помежду ни е парадоксална хипербола на годините ни.
Не искам да го целувам вече.Не искам пак да ме прегръща.
Няма магия.Счупи ми се пръчицата пълна с вълшебен прах.

И защото е полунощ...той не прилича на Принца на мечтите ми.Не е Чаровник.Сега е тъмен,буреносен и добре,че беше лято,когато се влюбих в него,за да мога да го запомня сияещ.



П.С: Вили!Няма вече Деян,нито има Вежен.Но има магии,които си остават такива за...дълго.


събота, октомври 16, 2010

Your body is Wonderland

Сънувах сън. Тотална лудост. Пресипнал стон. От сласт и дързост.

Устните ти вкуса на миналото ни имаха.Тялото ти в ръцете ми изтръпнало се отпускаше.И падаше. И беше мое.Ръката ми в твоята се побираше два пъти. Затова двете ми ръце с едната твоя държеше.И ме целуваше. И ме погубваше. И ме открадваше.Кожата ти под моята пареше.Разрошена коса като след дълга топла нощ по врата ми се прокрадваше. Приближавам се и те чувствам как пулсираш... ще те разлея в себе си, ще ме попива езикът ти...

Имахме следобеда. И стая за двама.
Едно нещо остана да направя.
Откривайки теб, себе си да открия.

тялото ти е рай, рай, рай... моят собствен край
АХХхххх...



понеделник, април 05, 2010

искам да е сладко, да горчи и да си мой.

искам да завържа очите ти с кърпа от тъмно червено сатенено привличане.
искам да те заведа по тъмно пред входа и да шепна на въздуха, че си само със мен.
искам да ти разкажа последния си сън, мръсните си фантазии.
искам да те усещам как дишаш от горещия въздух.
искам да те гледам, когато очите ти се отварят за звездите в черното мастило.
искам да казвам на вятъра как да гали косите ти.
искам да хвана ръката ти, когато не гледаш и в мрак от ванилия да скрия моята в нея.
искам да уловя тъгата от лешниковия поглед.
искам да претегля щастието си, когато те гледам.
искам да запиша в дланите ти моите инициали.
искам да изричам името ти без болка.
искам да те прегръщам и вдишвам в банален кръговрат под дъжда.
искам да слушам мелодията, която разказва гласът ти.
искам да те гледам развълнуван.
искам да те направя моя история, моята приказка.
искам да преливам на блясъци, когато ме виждаш.
искам да те описвам с пръсти под жаркото слънце.
искам да те снимам как сияеш на сцената.
искам да отвориш сетивата си за мен.
искам да почукаш на вратата на Чудото за случване.
искам да те усмихна, да те засмея, да те разплача.
искам да съм ти гняв, да съм болка, твоята гибел.
искам да те допивам с въздишки през средата на лятото.
искам да те срещам наблизо, със сигурност.
искам да те допиша с мечти и метафори.
искам да те изричам.
искам да те помоля да останеш.
искам да те обещая на нощта си.
искам да съм твоят месец Май.
искам да е сладко, да горчи и да си мой.




искаш ли със мен да сънуваш...тази нощ отивам някъде...
там, където не съществуваш...тогава времето ще спре...
пиша върху лист от коприна...едно единствено желание...
когато искам да си замина...пак изгубвам те...

понеделник, октомври 26, 2009

Остават 237 дни до началото на лятото... -‘๑’-

четвъртък, октомври 15, 2009

Such a Delirium!

И ако това е един от онези следобеди, в които премисляш едно нещо повече време отколкото трае следобедът, то значи се намирам в странен делириум, оцветен в есенно жълто и напръскан с новия студен дъждец. Е, трудно е да разсъждаваш, когато очакваш нещо, в същото време се опитваш да избягаш от него, докато междувременно ти се случват разни други неща, които те объркват допълнително и докато това трае, изведнъж те връхлитат все нови и нови идеи, които ти нямаш време да осмислиш, камо ли да пресъздадеш. Да..казах, че е трудно.
Усещам се... разбрана. Успокоена. Омиротворена.
Чувствам, че скоро ще реализирам едно голямо, много голямо, отдавнашно желание.
И въпреки, че съм сигурна, че това ще стане ми е малко празно, че няма да споделя емоцията с предишното.
Но не чувствам болка. Е, малка празнота...може би. Но и това не е много сигурно.
И ако това е един от онези дни, в които усещаш, че нещо ще се случи, то тогава аз затварям очи и размишлявам:
ако в един следобед, съвсем теоретично, направиш нещо, което, съвсем хипотетично, е жизнено важно за "кармата ти", но привидно е монотонно, ежедневно, то този следобед колкото и парадоксално да звучи, ще се окаже един от най-важните в живота ти (доскорошния), дори сега да ти се струва сив и безличен. Хм... и ако на принципа на променливите съберем шанса от това, точно този билет да е по-щастлив от предишния, и качеството на сърцебиенето, което изпитвам, когато си помисля за следващия...имам чувството, че ще изригна.
Хм...опциите това да не се случи са минимални, като се има предвид Кой си.
Та...това ще бъде първата ни среща(образно казано) от 14 май насам...колко прави това...5 месеца? Аха. Пет месеца те чакам. Остават три дни. Цялото ми тяло изтръпва като си помисля. Като си представя. И в същото време не очаквам нищо. Понеже очакванията ми Ти винаги ги преиначаваш.
Влюбена съм.хаха. Може би ако го призная, в утрешния следобед вече няма да съм. Защото, ако Айнщайн е бил прав и всичко is relative, то и варианта да изпитвам това, което не ме оставя да заспя, да изчезне е сравнително...възможен. В което силно ми се иска да вярвам, но което, уви, не се оправда. В последните пет месеца.
И питам: защо никой не ми каза? Защо никой не ме предупреди, че ти, с тази твоя прегръдка, ме зарази...за..дълго. И тази болест, защо никой не успя да я излекува?! Как може?! ВъзмУтена съм! И огОрчена. Че съм такъв мазохист. Защото само мазохист може да обича такъв нарцисист..
И като прецизен изследовател на човешките души надниквам... и осъзнавам: човешката душа е бездънна пропаст, завива ми се свят като надникна в нея. А ти..ще надникнеш ли във моята?
.невинно.
3 в 1: никога споделена любов, билет и мляко. Such a Delirium!

вторник, октомври 06, 2009

Толкова е просто.

Само защото някой не те обича така, както искаш, не означава, че не те обича с цялото си сърце. И..търсИ в живота човек, търсИ в човека живот, животът е хубав и лек, когато човек обича човек.
Толкова е просто. Но просто не значи лесно.

четвъртък, септември 24, 2009

неделя, септември 13, 2009

rain.bronze.buddies.


Браво! Браво на нашите момчета! Нашите бронзови юнаци, които заслужиха всяка малка част от всеки един медал! Тези, които “България посрещна като богове”! Защото те платиха високата цена на неизживяното лято, на недоспиването, на грипа на Мати. Накрая всичко се изплати в бронзова радост. Не, че не можеха и повече, разбира се, че можеха! Та това са нашите волейболисти, нашата национална гордост! Но ние и така си ги обичаме! И ако Владо е спал само 8 дни вкъщи, а някои изобщо не са се прибирали, то всички тези лишения бледнееха пред стотиците усмивки и гордостта в очите на посрещачите им. Всички те, тези, заради които милиони се приковаваха пред телевизорите и си купуваха вестници, само за да прочетат каквото и да е за отбора, забравиха трудностите и прегърнаха радостта на хората, и хората.

И ме изпълва радост, може би гордост от много време насам, че съм българка! Радвам се, че не се прочуваме единствено с киселото си мляко, което не е съвсем сигурно дали всички, които го харесват са го опитвали. Радвам се, че именно този спорт е Моят спорт, моята нова страст. Радвам се, че Цецо Соколов е “нашият човек” и че моето малко градче си има нов герой. Горда съм, че имах възможността да застана рамо до рамо с най- добрия блокировач на Европа за 2009. Че даже и снимка си имаме! Едни такива ухилени… мани бегай!

И когато стоях там- на два метра от и под моята най- голяма гордост ( присвоявам си правото да го наричам “мой”) в съзнанието ми бяха само последните минути от мача, онзи лек удар от пръстите по топката и после – Господ беше българин! И България почти достигна небето! Взирах се в щастливите очи на Матей и бях сигурна, че изгаряше да се хвърли в тълпата и да извика “Ето, така се играе!”, както само той си може!

Браво! Браво, Мати, Виктор, Близнаците, Владо, Цецо, Жечко, Ицо и Теди! Браво и на всички останали, които се бориха за радостта на феновете си! Браво, нашите момчета!

П.с. : и няма как да скрия пристрастието си: Маааатиии, ти си най- най- нааай добрияяяят! Цун! ♥ ♥ ♥ ♥ ♥ ♥ ♥ ♥ ♥



сряда, август 26, 2009