Трептенето на курсора в бялото поле е същото като тази вечер. Дъждовно, ромолящо, саботиращо последните навярно истински горещи нощи, които са останали.
Сега, едно жарко лято по-късно, един сезон на истински човешките желания и страсти, на нагона, на жегата по морските барове, засилена от спасители на име Johny, на безсмислието от пиенето на текила в шотове...
сега, в един късен час на септември (късен за все още не адаптираните към софийския пулс)
всичко е толкова различно, преобърнато на опаки, с дънота нагоре, както през последните августовски дни в Приморско.
В единственото ПриМОРСКО.
Което няма да се повтори нито в следващото лято, нито когато и да било. Защото всяка капка ще напомня само за тези пет нощи. Само за тези пет дни.
Толкова по-късно, колкото трае тена ми, паническият ужас от пишещите клавиши се изпарява под формата на изостаналата самотна мараня на пътя навръщане от едно далечно, ново място, което ми напомни, че какъвто и да е сезона, никога няма да спре да ми бъде лято в сърчицето. Във влажните нощи, които се закотвиха като рибарска кука в него. За да може сега 7 месеца да ми държи топло.
И така. Ще бъда гид. Ще бъда транспортер, телепат и холограма на онова място. За да припомня отново на Веси, че в онзи малък, залят от парещото слънце град, имаше един прекалено малък хотел, за тези, които искахме да си поканим на гости; едни прекалено семейни и търсещи спокойствие хора, които не разбираха нищо от режима ни "ставане-плаж(мъже)-липса на храна-баня(мъже)-храна(мъже)-нощ(мъже)-сутрин(мъже)-липса на сън(мъже!)-плаж-..."; ще й напомня още (не че ще забрави,но ми е потребно още и още! да й разказвам общите ни и не съвсем спомени), че имаше улици и липса на такива, които не разгледахме и които ни отвратиха със скуката си на всеобщото оживление от миризмата на дюнери и дюнерджии. Не че не беше част от чара.
Но не тези спомени са това, което ни направи като сплав. Като магнит и метала, които винаги ще се търсят. Аз знам, че в задухата на столичния шум, всичко, което ще има значение е един плажен бар с поличбеното име <<МОХИТО>>, един син дюшек, тонове плажно олио, циганина с царевицата... и безкрайно ситния пясък,който наброяваше желанията ни, и безкрайно чистата вода, в която отраженията ни изглеждаха щастливи до синьо. Много важно, Веси, ще бъде да не забравиш Влади и Иван! И особено Иван. Когато аз лично толкова...обикнах.
На връщане в София под незатихващата музика от най-близкия бар, който ми отне значително количество мозъчни клетки, за да го запомня с позицията му в интервал 2 минути от вкъщи, си представях как сега цяла зима ще ми мирише на него. Защото без него не можеше. Защото светът е миниатюрен. И аз го срещнах. Такъв един, по морски съвършен, такъв един толкова кафяв, че разтопения шоколад по тялото му не личеше в тъмната нощ. Със зеленото на морето в очите си. И със солта от текилата по устните си. И ароматът му по моята кожа, така както пясъкът още пари под нея.
Такъв беше той.
Онзи, който ми символизира лятото в очите, онзи, без когото там нямаше да бъде същото. Онзи, който ми говореше мръснишки нежно, докато в сърдечния ми вълнолом се разливаха на бумтежи вълни от коктейли. Онзи с красивото тяло, безсрамен.
Един той по-късно и куп описания на след-среднощното ни запознанство, дори София е карсива по свое му. Някак свойски завладяла цялата ми същност.
Прилична и благоприлична.
И в сладостта на спомените 10 текили, един Марин, едно ПриМорско и едно лято добиват цвета на отлежало на дъното щастие.
Няма коментари:
Публикуване на коментар