Май е някак...с гръб към нас

За кой ли път...
харесваш ми.
За кой ли път...
си тръгваш.


а МАЙ се сбогува(ме)

Влюбени в Сирано. Или как уж ти ми спускаш мечти....а те някак винаги са били мои.

Театърът не е изкуство. Или по-точно не е изкуство в смисъла, в който сме свикнали да приемаме тази дума. Той не е "храна за душата" , не е чистилище, не е кворум за постигане на душевна уравновесеност. Той, Театърът, не е разпознаване в героите. Той ти поднася съдби, които ти си срещал навярно наоколо, в живота си, които иначе не би забелязал, в които в друг момент не би се вгледал. Театърът противоречи на всички норми за частното, но не е и общо.
Той е прозорец, и като всеки прозорец поднася на "гледащия" зрелище. В това зрелище често се случва да попаднат внезапни образи, думи като "изведнъж" или пък просто въртяща се кухня. Но този прозорец не е като всички други. Уникален е с това, че в миг проблясък и се превръща в огледало. И ще запитате? Огледало? Та нали не се съобразяваме с героите? Не се, вярно е. Но огледалото ни отразява през десетки призми докато стигне дълбоко - там, където е не просто отражение, а самата действителност.
Но отричането на всичко, което сме свикнали да чуваме за театъра ме безпокои.
А какво е всъщност той? Съвсем наистина...сега?
Театърът е начин да правиш любов с непознати.Театърът е миг, който ти припомня как се живее. И вечер, в която се убиваш от страстта си. Не е често да ходиш 2 пъти в месеца на театър.Ти ходиш не на театър, ти скачаш върху него и си мислиш, че стъпваш грациозно.
Театърът не е монолог,нито диалог, нито актьори, нито декори. Театърът е ефимерност, буря в чаша вода, шепоти в симфония. Той е нишка, която в разтегнати два часа свързва душите в целия салон, в цялата им истинност- брутална, жестока, дръзка, първична, крещяща. Същност, която сънува. Сънува отворен прозорец, а пред него се разиграва...живота. Плътен, жалък, безсмислен, пропилян. Временен, несъвместим, несамодостатъчен си. Но и безтегловен, помечтан, съвършен. Живот дишащ, търсещ, туптящ, обичащ.
Единственото място, където можеш да видиш думите наистина, е там. В театъра. Не в институцията, не в сградата. А в лицето нa любим актьор или в монолога на някое дърво. Там- на антракта, посред някое последно действие, когато се питаш "И аз ли съм това?". Тогава- когато завесата се спуска, светлините се угасят, миг преди поклона, миг преди прозореца да се затръшне. Загледан в правенето на любов или унесен в него, в този миг, който минава през теб като последен полъх от трепетен месец...тогава...тогава можеш да снимаш думи с очите си. Тогава можеш да люлееш мечтите си в шеметен бяг или да потичаш с тях по зелен склон.
И ако "в края на всяка търговска улица има по един театър", то в края на всяка стена на всяка кула има по един прозорец. Със завеса, пред куклена къща, с нищо възвишено.
Защото театърът съвсем не е възвишен. Ако беше така, щеше да бъде много по-мистичен, много по- далечен.
Театърът е само приказка. Която не всеки може да разкаже.
Любов, която не всеки може да направи.
Чаша, която не всеки може да развълнува.
Думи, които не всеки може да изрече.
Сълзи, които не всеки може да изпие.
Смях, в който не всеки ще се смее.
Завеса, която не всеки може да разтвори.
Ръка, която не се подава за всеки.
Поглед, който не се подарява на всеки.
Театърът не е за всеки?
Не и ако не можеш да направиш от сърцето си прозорец.

П.С.: В моменти като снощи, цялата съм неговият прозорец.и неговото зрелище

Кой си ти? Коя да бъда? Не е въпрос, не става дума.

вече нощ и ден....

ще изключа обонянието си за теб
ще премахна усета си към теб
ще затворя очите си, ако ме гледаш
ще запуша ушите си, когато ми говориш
горчи като пъпеш през май
и бягам, защото е много близо
много по-близо


не ми подарявай "Аскеер"ите си.
не ми казвай колко съм красива.не ми повтаряй, че ме обичаш.
не ми казвай да ти се обадя после.
не ме прегръщай със цветята.
не ме поглеждай на антрактите.
не ми раздавай усмивките си.
не ми разказвай.не ме докосвай.
не оставяй белези.
не ми шепти.
не ми благодари.
не ме прави щастлива.



не е въпрос.не става дума.това е край.и сякаш лудост.

един месец в рая

дишам те..тихо без плът..тихо без мисъл..тихо без наоколо...
ръцете ти по мен са
и си мисля "Това ли..това ли трябваше да направиш?"
не искам да се нуждая от теб
не искам да се обръщам към миналите вечери
дишам те...само
само теб само тази вечер само тази постановка

ДЕЯН

Точно аз!
За втори път!
И да ме докосне!И да ме погали!И да ми прошепне!
Моят Дон Жуан.
Който ме прегръща сякаш,радва ми се сякаш..
И усмивката му,когато отивам при него със всеки следващ букет става все по-широка...
Първата прегръдка ми миришеше на любов.
Втората прегръдка имаше вкус на смях.
Първата визитка ми я подари на игра.
Втората я беше взел специално за мен.
И да ми се смее,и да ме гледа...
Да ми се усмихва и букетът да блести...
Да ме потърси на антракта.
Да ми каже "Ти."
Да ме харесва за четвърти път!
И тя така го обикна!
Почти както мен!
Шокът, че някой може да е толкова неземен...сега го преживяваме двете!
А тя го каза..."като душевен оргазъм е".
И ръцете му по мене още парят!
И се виждам като на лента как тичам по сцената.
И чувам Валентин как се възхищава от цветята.
Малката традиция.
И Захари ме намира на реда и ми се усмихва и грее ли,грее...
А аз така съм влюбена в срещите ни.
А аз така обичам да са покрай мен.

“Ти плачеш ли? Не плачи!”

Благодаря ти!

1-обича ме-не ме обича-2-как ме обича-защо ме обича-3-не ме обичай-обичай мен

О'ужассссТ!
Някой ме обича!
Ще се изключа.

ТИТИтитититити

обичам те.обичам те.обичам те.обичам те.

Обичам те, когато се връщаш.
Обичам те, когато си отиваш.
Обичам те, когато се смееш.
Обичам те, когато тъжна си.

Обичам да те гледам как се отегчаваш.
Обичам да те карам да се усмихваш.
Обичам да те виждам влюбена.
Обичам да те прегръщам.
Обичам да изпълваш деня ми с емоцията си.
Обичам цветовете, в които преливат думите ти.
Обичам те задъхана, ядосана, взривена.
Обичам те рано сутрин по пантофи.
Обичам те късно нощем в дългите ти откровения.
Обичам те заспала.
Обичам те във слънцето.
Обичам те в сивите пантофки.
Обичам те, защото си Моята сродна душа.
Защото само ти успя да ми докажеш, че душата съществува.
Обичам те, когато си виновна.
Когато нямаш думи и мълчиш.
Обичам те когато ми разказваш.
Обичам те, когато ме посрещаш.
Обичам те в прегръдките си.
И с размазан грим.
Обичам и косата ти в дъждовно време.
Обичам те с цветя.
Обичам те от раз.
От разстояние.
От целувка.
Обичам те.
И в Египет, и на Марс!И на някоя звезда.
Обичам как ми правиш торта.
Обичам как се обръщаш към мен.
Обичам, че те има.
И ти си тъй прекрасна.
Ходеща сбъднала се тайно някъде мечта.
Обичам те, обичам те, обичам те!

Chui me

когато вливаш прекалено много чувства в потоци от копнежи.когато си плакал 339 дни от 365.когато не искаш да забравиш, защото се е превърнало в пречистена амбиция.когато тичаш по улиците и се спираш,защото не си се огледал И тук.когато не се усмихваш от щастие.когато не се радваш на срещите, за които си чакал с месеци.когато месеците ти са направени от молби,от разочарования, когато не е там, когато не е той.когато дори да е там и да е той, ти не си там заради него.когато чувстваш умора да оставяш следи.когато не можеш да запомниш действителността.когато бързаш, но закъсняваш.когато търсиш, но търсенето ти те отдалечава и загубва.
след всичко.най-страшно е..че той не те помни.и забравата пари в очите.



пресипвам мечтите си от ден в ден.
признавам, че ми ги сбъдваш.
изпивам те с очи.
но не утоляваш жаждата ми.
аз все още за теб съм дете.
и мълчим.

сладко/горчиво/Владо/Вени

идвам към теб.
и си отивам преди да те стигна.
преди да ме видиш.
на свободната пейка няма да седна.
близо до теб няма да бъда.
не и тази вечер.
тихо е.
но ти не си сам.
точката, в която гледаш пред себе си.
е като дежа вю.
като дежа вю.
те пропуснах.
като миг отминал се спусна.
вечерният дъх на спомени.
ти ме видя.
а аз те пропуснах.
аз те видях.
а ти се обърна.и тръгна.
идвам към теб.
без да го искам.
не е случайно.
то е подписано от Друг.
чертая стрелкички от стъпки.
и пак минавам от там.
и пак ми се струва като целия живот.
и пак се разминаваме.


вече почти ми е смешно.
че само ние двамата гледаме без да виждаме.
света, който си мислиш, че познаваш съм аз.
а ти някак...дори не ме помниш.

Рози за май.

Имах такова чувство.
Че ще се случи. Точно тази вечер. Точно там.
Но не така. Защо така...как...така...?

Виждам го.
Затварям телефона.
И тръгвам.
10 метра, а сякаш километри.
как стигнах до него, никога няма да разбера.


Поглежда ме.
Вижда ме.
И изглежда уплашен.
Притваря вратата, за да мога да мина.
после ме гледа дълго.


Аз съм ядосана.
Обичам Този Театър, но това постоянно отменяне на постановки ме дразни.
И не му се усмихвам много.
Преди разговора сякаш минават дни.
а той намалява музиката.


Не мислех. Не говорех. Не се движех. Не дишах. Не продължавах. Нищо не правех.


а Деян ме гледаше.
подавам му цветята, а той все още не разбира колко е съвършен.
казвам му с половин уста, че
"са за него...за премиерата...която очевидно.."
"да....нищо, де...другият път...."
"да.."
"да....ъм...много мило...мерси, мерси...много"
"моля..."
"много са красиви..."
"нали....?"
"да....аз....благодаря ти..."
"да...е....довиждане..."
"чао..."

и през тези редове ми се усмихва.гласът му заглъхва и в момента в мен. голям мъж, а толкова шокиран. дали са били първите цветя....или просто аз...седи в колата си и не му давам възможност да ме опознае...сдържам се...защото е трудно да си толкова близо до другата част от себе си, а да не я взимаш при теб...помирисва цветята...и аз го направих преди минути...а той се усмихва...едва...защото не го прави често...сега ме познава...сега ми е благодарил...сега сме аз, Деян и трите рози с моето цвете...




*част от мен при теб е.както част от теб при мен е

на промоция!

скандално е.
до късно е.
с вкус на сметана.
с дъх на наргиле.

Любимото ми животно е мъжът.

Едно, две, три.
Първият, вторият, третият...десетият.
Един след друг.
Двама по двама.
Или по тройки.

14 дни.
в този срок ли влизаш?
ще ти бъде тясно,...

Ако някога пак те целуна,две звезди ще се смеят до нас. И ще помнят,че някой обичах има много звезди и за вас.

МАЙ, МАЙ, МАЙ МАЙ!

Май като ранното лято.
Май като щастието на първата прегръдка.
Май като шепота на късния залез.
Май като неутолима жажда.
Май като първите слънчеви лъчи, които ще попият в кожата ти.
Май като последен адрес на любовта.
Май като струна на сладост в топинг от бяг.
Май като обич.
Май като тръпка.
Май като първите цветя, които ще подаря.
Май като срещата след толкова време.
Май като премиера на дните.
Май като разликата между това да си спомняш и да живееш.
Май като ласките на вятъра.
Май като топлия дъжд.
Май като зеленото в очите ми.
Май като прах от ванилия.
Май като пух от мечти.
Май като дежа вю.
Май като допир на прасковен дъх.
Май като дългите дни.
Май като топлите ръце.
Май като балон пълен с желания.
Май като писмо в бутилка.
Май като покана за среща.
Май като вечност.
Май като приказка.
Май като "времето за сбъдване".
Май като Аскеери.
Май като ултравиолетов формуляр за копнежи.
Май като Слънцето в очите ти.
Май като идеята да се срещнем СЕГА!
Май като най-любимите мисли.
Май като звезди, завити в индиго.
Май като сладките чудеса.
Май като дългите разкази.
Май като тайните разговори.
Май като вик, който викаш след мен.
Май като име на най-хубавото.
Май като синоним, че всички сме заедно.
Май като *бележка за чудо.
Май като усет за себе си.
Май като косата ти от шоколад.
Май като умората след дългия Сезон.
Май като истинското.
Май като 14ти.
Май като познаване.
Май като свещ с аромат на канела.
Май като сандали, без сандали, по пантофи.
Май като керемидни залези.
Май като гущерче на слънце.
Май като котка на припек.
Май като сълзи по общоизвестни свободноизбираеми теми.
Май като ступор.
Май като спрялото време.
Май като randoom на плоча.
Май като българските песни.
Май като българските актьори.
Май като целувките.
Май като силните емоции.
Май като още един скок.
Май като примес с карамел.
Май като хрупкав звук от захарна пръчица.
Май като зелена салата.
Май като орхидеи.
Май като шарен лен.
Май като поле от злато.
Май като нов талисман.
Май като сърцето ми.
Като сърцето ти.
Като това, което имат.
Като това, което ще имаме.
Като това, което ми даде.
Като катарзис.
Май като топлите думи, които си спомняш.
Май като бялото.
Май като ОБИЧАМ ТЕ

искам да извикам: още те обичам