Lemons

В момента бих те заменила за лимони.
За среднощните ми неопитани коктейли.
За предначертаните ми утре дейности.

В момента бих се съгласила да те имам.
Бих пожертвала в замяна себе си -
която още на море мирише, която още много те обича.

И в този ден посягам тихичко към болката,
от нея черпя се със сладко-кисело.
И в този ден усмихвам се наум, притисната
до стена от твоите нечисти помисли.




В момента бих те заменила за лимони.
В момента бих се съгласила да те имам.
В момента, в който почва болката.
В момента, в който ми е сладко-кисело.

Recharge

Малиново червило
и старите ти дънки със тиранти.
Бледо жълтата ми рокля на цветя
и твоите току-що откъснати лалета.
Косата ми - на вълни и с дъх на снощи
и твойта блуза на сини райета,
под която искам да прокарвам пръсти още.
Сърцето под лявото ми рамо.
И твоето сърце при мен.
И вкусът на текила със канела.
И играта на "С теб съм,ала не съвсем".
И очите ти със цвят
на горещо сутрешно кафе,
и начинът, по който се усмихваш,
докато ти казвам "Не".
И ароматът по врата ти-
само мой...безкрайно забранен.
И да съм aз в ръцете ти-
недопустимо да не са за мен.
Ударите на сърцето ти,
когато се прокрадвам върху теб.
И как от движенията ми
не остават спомени,
и как забравяш да забравиш мен.
И слънцето се разпилява тихо,
и още можем,
и много искам да не свършва,
и твоите очи по голата ми кожа...

И времето, и дрехите... не са ни нужни.
В такива нощи- теменужни.
Приятно ми е да се запознаем.
Виж- въздуха ме разсъблича...
И ме подарява на мъжът
с опасното очарование.
И ми шепне:
"Имай всичко, за което чакаш.
Имай всичко, няма време..."

Не разбирам много от изгреви.
Но разбирам от залези.
Всякакви залези.
Залези на чувства, залези на новата мода да бъдеш щастлив.
И твоите залези.
Че за къде съм без твоите залези?
Онези,които ми остави в наследство след жестокото ми самоубийство.
Онова самоубийство,което хората правят ритуално.
Само по залез.
Преди да им се случи най-страшното.
Да бъдат безконечно изоставяни.
Не ме разбирай погрешно.
И дори не ме разбирай.
Аз имам свойството да руша.
Предимно себе си.
Но вече и теб.
Веднъж проникнала в душата ти,
дълбоко зад зениците ти,
някъде навътре в главата ти,
ще се разпространя като зараза,
която никога няма да успееш да изгониш.
Защото ще съм ти.
Вечно ще съм ти.
А от себе си не можеш да избягаш
както избяга от мен.
И да ти се иска.
И да ми се иска.
Да бих се превърнала в дума,която да изговориш на друг.
Та да ме забравиш бързо и после да продължиш.
Да би ме върнал от времето,в което късно нощем
се усмихваше на виртуалната ни прелюдия,
би ме.
Но съм там.
И ти си там.
Заклещен между тежката си съвест
и брачната ти халка.
Сваляш ли я нощем?
Докато пръстите ти се движат пулсиращо по клавиатурата?
Или когато грее слънце?
Кънти ли звукът й в ушите ти?
Ослепява ли те?
Безпощадна като поглед на гладно животно,
което търсиш с нещо да нахраниш,
а то иска да се нахрани с теб...
Не се плаши.
Съвсем не боли да бъдеш ухапан.
Та нали си вече заразен?

"Искаш ли да си играем?"

И игрите вече губят смисъла си.
Ако имало е смисъл някога
да си играеш на "Обичала съм".
Крием се на светло,
а на тъмно се откриваме погубени.
Чакам още ти да си признаеш
колко много пъти съм те побеждавала.
Много време съм се губила
и под свода на ръцете ти.
Правилата на "Стражари и апаши"
сам написваш като казваш ми:
"Ела,не се страхувай.
Аз съм само нощен грях.
А утре пак ще бъдеш същата.
Ще се върнеш при децата.
И ще бъдеш само с тях.
Но тази нощ ела.
Тук във моя пристан.
Ще си непристъпна
и ще те обичам..."
Бавно разрешавам на клепачите си
теб да търсят.
След скоростното ни
среднощно състезание
време е да се разсънят.
Да те видят-истински,
примамливо болезнен,
слаб.
И да те запомнят в себе си.
Удобно безполезен.
Там.
Където си се скрил отдавна.
Много повече отдавна.
От това,което
пише на упътването.

И аз

И аз.
Отдавна спрях да те обичам.
И да се заричам.
И да те отричам.
И да те целувам.
И да се сбогувам.
И да те жадувам.
Също.
И отдавна спрях да съм очакваната.
Шумната.
Внезапната.
И непознатата.
Отдавна вече не със теб.
И не със мен.
И не със старото горящо чувство.
Толкова отдавна и далече,
че не помня имало ли те е някога
изобщо.
И забравила съм старите ни думи.
И как да спирам цялата вселена между нас.
И спрях в безкрайност.
И останах вечна.
И притихнала.
И изгоряла.
Във очите ми луната скрила
хиляди дихания нежност.
А ти.
Не спря да ме докосваш.
Да ме скриваш в тиха тъжност от света.
И не спря да се обръщаш.
Да ме търсиш.
Да се връщаш.
И мен не спря да пожелаваш.
Късно нощем.
В късна зима.
Със погубен дъх на старо вино
за сбогуване
прегръщам
мястото в сърцето ти
където за последно
спирам.

Само нашата игра не е балада... от нея те боли и се умира.

Благодаря за страстното погубване.
След тебе всяка чужда плът наказах.
На връщане от дългото пътуване
на себе си за другите разказах.
А те били са много.
И всичките научих да обичат.
Но никой не остана дълго,
на тебе все не се научиха да заприличат.
Благодаря за парещите чувства.
И късно нощем още помня.
След нашата голяма глупост,
не мога да не те догоня.
Да ти разкажа за живота.
Който снощи почна, а от днес е вече мъртъв.
Да те попитам за отрова,
за лекарство против чувства.
Благодаря за дългото сбогуване.
Навярно тук е краят на това.
За което все се връщаме,
без да си признаваме наглас за лудостта.
И всеки път завинаги си тръгвам.
И всеки път е за последно, изгарящо и шумно.
И после всеки път завинаги се връщам.
За да може да е тайно, и убиващо, без думи.
Благодаря за моята наслада.
От егоизъм на никой не ще дам да я опита.
Целувам те...
Само нашата игра не е балада...
от нея те боли и се умира.

I got a problem

В рима пишат само тъжните поети-
аз съм цял, изтръпнал огън,
на никой вече няма да редя куплети.
Аз съм твоето димящо дуло
след последния убит от упор,
аз съм ти куршума нощем,
след започното ново утре.
И съм пепел, и съм страст,
аз над твойта жар не ще се спра,
от жарава съм възкръснала
и в жарава ще умра.
Аз съм късно вино
с цвят,почернен от разбитото сърце,
с вкус на нощен грях,
с ароматен дъх на изгрев,
със зеници от наслада
точно в теб се взрях.
И прогледнах-
ти си мой
и мой ще бъдеш докато
от дулото не се откъснат вик и шепот.
И помолих-
да си мой
и мой да бъдеш докогато
от пепелта не се въздигнат миг и вечност.