петък, януари 07, 2011

♥

Те ще си родят деца,които ще бъдат красиви,синеоки и високи,а аз ще седя отстрани и ще пиша пиеси.
Какво по-подходящо за край на любовна история?

Мляко и Канела

♥

Видя ли, че хлапета са звездите?
Затичани по пътищата млечни...
Към нещо по голямо от вселена.
Към нещо със размера на мечтите...

Към нещо от което имаш нужда,
дори денят да е сърдит и начумерен.
Вярата във сутрешната глътка
от топла нежност към приятел верен.

Нощта е светла..с вкус на обич...
А утрото е мляко и канела.
Това, от което аз имам нужда е
една прегръдка и една вселена..и една вселена...

сряда, януари 05, 2011

Съставляваш ме.

♥

Ти си ми в кръвта.Като никотин.Като хероин.Течеш ми по вените и се вливаш и изпомпваш от сърцето ми.Пътуваш в кръвообращението ми като зараза.Ти си ми хемоглобина.Белите кръвни телца са твоите отпечатъци.
Ти си във въздуха,който дишам.Като цигарен дим.Като изпарение.Поемам те на големи глътки и бавно те изпускам обратно.Пълниш белите ми дробове,а когато се задъхвам,вероятно те боли.Ти си кислороден.Аеробен.
Ти си главоболието ми късно нощем
(няма хапче против теб.)
Ти си ударите по слепоочията ми
(а не носиш ръкавици.)
Ти си вкусът в устата ми след чаша шампанско,бяло,френско.
Ти си навикът ми да се заблуждавам
(неизлечим.)
Ти си цветът на ирисите ми,когато съм плакала.
Ти си асиметрията в тялото ми
(защото си различен.)
Ти си аромата на изветрелия ми скъп парфюм
(защото си ми ценен.)
Ти си сутрините,в които ми се пие какао
(нищо,че е старомодно.)
Ти си звукът на удоволствията ми.
Ти си небесното синьо през август
(защото си толкова лежерен.)
Ти си загубата на памет през лятото
(не те помня.)
Ти си слабостта ми да се влюбвам в хората.
Ти си ми порока
(най-критият.)
Ти си ми в душата.Заспивам,а ти оставаш буден.Тежиш 21 грама и ухаеш на ванилия и бохемство.Нося те навсякъде и те погубвам в грешките си.Топлиш ме отвътре,правиш ме ранима.Ти си сладостта.Наслаждавам ти се.


вторник, януари 04, 2011

Направи ми биологически анализ на душата.

♥

Сърцето има две предсърдия и две камери.
Разположено е асиметрично, като 2/3 се намират наляво, а 1/3 надясно от срединната равнина.
Той е кух мускулест орган,който е жизненоважен.
(за това дали ще мога да те продължа в съзнанието си)
Бие с приблизително 100 000 удара на ден.

Но какво за тези сърца,които са разбити? Кой ще каже колко тежи едно натрошено сърце? И кой ще ми каже колко често ще бие то?!? То,моето сърце,не се намира нито отляво,нито отдясно. То се рее в празните салони,там където някога съм била обичана. Но все пак. Само въпрос на топография е колко на юг или на север е във времето. Само въпрос на география е,дали е тук с мен или там с теб. Защото ти и аз никога не сме на едно и също място. Предполагам,че след като сърцата ни,на нас..хората,се делят по възрастови, полови и индивидуални характеристики,то аз мога за себе си,за твоето и за нейното сърце да правя изводи.
Твоето,било някога туптящо,сега се е задръстило от непреглътнати емоции.То кърви.И е болно.Нейното е може би последното оцеляло подобие.Някаква холограм
а от миналото,която ми се смее с иронично туп-туп-туп.По 100 000 пъти на ден.Твоето е за смяна.Отляво има рана,а артерията му е залепена със заглъхнали празнодумия.

Значи... и двамата сме кухосърдечни.
Обречени.Застояли.Неизползвали навреме онова,което може да бъде наречено живот.
Остави я нея.Тя е с байпас,който поддържа илюзията цяла.

туптуп-туптуп-туп.туп.


понеделник, януари 03, 2011

Повелителното наклонение или нашата непряка реч.

♥
Че аз съм просто едно момиче,което стои пред едно момче.И го моли да я обича.





Нямам точкова система,по която да те оценявам.
Ту си точка,ту си три.
Хем си горе,хем си средно ниво.
Нямам десетобална система,по която да решавам.
Стилизираните ни грешки са само наляво,надясно,наляво,наляво.
Не гледаме,никога не гледаме напред,назад.
Тъжният ни финал се филмира сам.
Нямаме нужда от режисьори.
Ако ти си актьорът.Аз съм сценаристът.
Пантомимата е най-добрата ни приятелка.
Нейните думи са нашите любовни приключения.
Хем сме горе,хем сме долу,хем сме по средата.
Или сме многоточие.Или сме тирета.

Повелителното наклонение или нашата непряка реч.
Отново цитира вероятните ни сбъднати мечти.

неделя, януари 02, 2011

Coffee is over.And I got over you.

♥
Всичко е различно на първи януари.

Той е мъжът на мечтите.Срещнах го вкъщи,в голямата червена сграда,дошла направо от Барока.Но не на моите мечти,принадлежи.И не е моят мъж.

Аз отпивах от него цели дванадесет месеца.Той се опияняваше от вниманието ми.
Аз му подарявах цветя.А той ми подаряваше емоции.И визитки.
Когато се срещнеш със себе си,първоначалният шок бавно се превръща във възхищение.После започваш да го превръщаш във възмущение,възмущението във утешение.Минава време и спираш да се дивиш на видяното.Правиш го част от живота си,той е в началото само случайна среща,после търсена емоция,после...отминало.

Но всичко е предопределено,и ние само можем да правим междувременни крачки,докато стъпваме в големите неща.Които се случват.А те наистина се случват.И срещите понякога са преброени от някой преди нас.
Някой,който обича да казва,че ти и аз не сме се открили навреме.



Той излиза навън в мъглата.Аз като че ли го познавам от хилядолетия,а не мога да го различавам вече.Студът е обгърнал мен,желанията ми,чувствата ми,спомените.Той не ме вижда първо,но после очите му се спират върху бялата роза,защото само тя се радва на времето навън след дългите часове,прекарани в очакване да попадне в ръцете му.Аз винаги му подарявам цветя без да ги опаковам.Това е част от посланието.
После с бавни минути се приближава към мен.За да си кажем нещо.
Нещо,което няма да е ново,няма да е важно,няма да го мислим.
Красив е.Висок и красив.Изглежда променен.Но не от времето.Не от дните.Нещо друго има,което го прави толкова студен,колкото е студено наоколо.
Кожените му ръкавици прилепват плътно по кожата,която някога ме е парила.
Дори гласът му е различен.Гласът,в който някога се унасях.
Поздравява ме.Ни.Оглежда ме.Спира.Иска да си иде.
Хайде.Нека тръгва.Не може.
Казвам името му.За първи път казвам името,за да го повикам при себе си.И едва тогава осъзнавам,че това вече не е онзи,който ме целуна.
Приближава се.Прекрасен.Платоничен.
Обгръща бялата роза с дългите си пръсти,скрити под черната кожа.Изглежда ми прощално.
Допира я до носа си,докато не отлепя очи от моите.
Говорим си.Като непознати,които са станали приятели твърде бързо,а после са се целунали,за да станат любовници и да се разделят ненавреме.
Питам го неща,които не искам да знам.
Не ме интересува как е той, аз не позволявам той да ме попита каквото и да е.Пазя се от въпросите му,защото не искам преди да го изпратя той да остави части от себе си в мен.
Аз знам,че това е последното цвете,което му подарявам.Последният път,в който го очаквам.
Смее се.Устните му се извиват така,на една страна, а погледът му остава същия-прозрачно син в мъглив сън.
Стоя пред него и се блъскам в стената,която го заобикаля.Нея я нямаше преди.
Дистанцията помежду ни е парадоксална хипербола на годините ни.
Не искам да го целувам вече.Не искам пак да ме прегръща.
Няма магия.Счупи ми се пръчицата пълна с вълшебен прах.

И защото е полунощ...той не прилича на Принца на мечтите ми.Не е Чаровник.Сега е тъмен,буреносен и добре,че беше лято,когато се влюбих в него,за да мога да го запомня сияещ.



П.С: Вили!Няма вече Деян,нито има Вежен.Но има магии,които си остават такива за...дълго.


събота, януари 01, 2011

Лирическо отстъпление pt 2nd.last.

Чука се.
Чук-чук.Чууууууук. (само си го представете!дълго потропване по дървена врата.)

-Здравей..Очаквах те.Влизай.
-Не изглеждаш щастлива,че съм тук...
-Не,стига,хубаво ми е.Приятнострашно ми е,помниш ли?
-Разбира се,аз...
-Влизай.Сядай.Ето тук.Разполагай се.Сега ще направя чай.

Кухнята на мечтите ми е с бели столове и завеси на рози.Прекрачвам в нея.

-Извинявай,че съм малко плаха.Не искам да си помислиш,че е лично към теб.
-Знам.Лично към теб е.
-Да.Ето,заповядай.
-Този чай.. ти за кого мисли,докато го прави?
-За теб,че за кого иначе.
-Не се опитвай да ме разколебаеш.Ще остана.Независимо дали чаят е отровен.
-Да те отровят понякога може да е чудесен подарък за чудесен край.
-Станала си още по-черногледа.Нека ти разкажа нещо.

Разказът на мечтите ми започва със "сега му е времето..".Тя прекрачва в мен.

-Сега му е времето да спреш да се задъхваш.Какво като е студено навън?Ти имаш къде да дишаш топъл въздух,винаги можеш да се върнеш там.Но не можеш да се върнеш при нея.Сега си с мен.Аз съм дошла,за да ти покажа,каквото не си виждала.Ето...виждаш ли тази снимка...
-Тя е празна.
-Сега да.Но след една година на нея ще оживее това,което сега мислиш за фантазия.
-Добре...кажи ми още нещо за себе си..
-Аз ще стана част от теб.Ще те заведа на места,където не си била,ще те накарам да изпиташ емоции,на каквито не знаеш,че си способна,ще те накарам да се влюбиш..
-Няма да спечелиш.Аз всяка година съм влюбена.
-Не всяка.Миналото е миг.Остави го да си тръгне.Той не е твой.
-Кой той?Няма той.
-Мигът.Или не съвсем?
-И какво?
-Ще дишаш същият въздух,но не ще дишаш сама.
-Изпи ли си чая?Мисля,че трябва да тръгваш.
-Но аз тъкмо дойдох.Чакай,нека ти кажа още нещо.
Погледни в очите ми.Те са с цвета на този чай от боровинки.Те са твоите дни.Гледай внимателно.Затаи дъх.Приисква ти се да живееш със седмица в минута,нали?Аз съм магьосница.Ще ти подарявам чудеса.Ще те обиквам,ще те раздавам на хората,ще те горя от страст,ще те обожавам,ще бъда твоя най-добра приятелка. Няма да те оставя сама навън.Виждаш ли края на зимата?А далечния декември?Не!Не се вторачвай..Ти се отразяваш в мен. Ето...примигвам и вече е март.Ех,за тази усмивка си струва да е март.Когато залязва слънцето в очите ми се появява есен.Виждаш ли я?Запомни какво виждаш сега,не какво си видяла преди.Гледай...
-А къде е лятото?
-Лятото....аз ще продължа да идвам и ти ще го виждаш.Сега не е подходящият час от деня..
-Обещавам ти всичко това.....
-Прилича ми на апокалипсис.
-Може и да е...От теб искам само да обичаш.



Сепвам се.Чаят завира.Имам гост.Тя е толкова красива.Провиквам се от кухнята:
-Какво казваше?
-Че искам чая с 365 захарни кристала.


Не е ли прекрасно?