Such a Delirium!

И ако това е един от онези следобеди, в които премисляш едно нещо повече време отколкото трае следобедът, то значи се намирам в странен делириум, оцветен в есенно жълто и напръскан с новия студен дъждец. Е, трудно е да разсъждаваш, когато очакваш нещо, в същото време се опитваш да избягаш от него, докато междувременно ти се случват разни други неща, които те объркват допълнително и докато това трае, изведнъж те връхлитат все нови и нови идеи, които ти нямаш време да осмислиш, камо ли да пресъздадеш. Да..казах, че е трудно.
Усещам се... разбрана. Успокоена. Омиротворена.
Чувствам, че скоро ще реализирам едно голямо, много голямо, отдавнашно желание.
И въпреки, че съм сигурна, че това ще стане ми е малко празно, че няма да споделя емоцията с предишното.
Но не чувствам болка. Е, малка празнота...може би. Но и това не е много сигурно.
И ако това е един от онези дни, в които усещаш, че нещо ще се случи, то тогава аз затварям очи и размишлявам:
ако в един следобед, съвсем теоретично, направиш нещо, което, съвсем хипотетично, е жизнено важно за "кармата ти", но привидно е монотонно, ежедневно, то този следобед колкото и парадоксално да звучи, ще се окаже един от най-важните в живота ти (доскорошния), дори сега да ти се струва сив и безличен. Хм... и ако на принципа на променливите съберем шанса от това, точно този билет да е по-щастлив от предишния, и качеството на сърцебиенето, което изпитвам, когато си помисля за следващия...имам чувството, че ще изригна.
Хм...опциите това да не се случи са минимални, като се има предвид Кой си.
Та...това ще бъде първата ни среща(образно казано) от 14 май насам...колко прави това...5 месеца? Аха. Пет месеца те чакам. Остават три дни. Цялото ми тяло изтръпва като си помисля. Като си представя. И в същото време не очаквам нищо. Понеже очакванията ми Ти винаги ги преиначаваш.
Влюбена съм.хаха. Може би ако го призная, в утрешния следобед вече няма да съм. Защото, ако Айнщайн е бил прав и всичко is relative, то и варианта да изпитвам това, което не ме оставя да заспя, да изчезне е сравнително...възможен. В което силно ми се иска да вярвам, но което, уви, не се оправда. В последните пет месеца.
И питам: защо никой не ми каза? Защо никой не ме предупреди, че ти, с тази твоя прегръдка, ме зарази...за..дълго. И тази болест, защо никой не успя да я излекува?! Как може?! ВъзмУтена съм! И огОрчена. Че съм такъв мазохист. Защото само мазохист може да обича такъв нарцисист..
И като прецизен изследовател на човешките души надниквам... и осъзнавам: човешката душа е бездънна пропаст, завива ми се свят като надникна в нея. А ти..ще надникнеш ли във моята?
.невинно.
3 в 1: никога споделена любов, билет и мляко. Such a Delirium!