Научѝ се да ме прегръщаш
както аз се учих да преглъщам теб
По устните си се учѝ да ме разбираш
както аз те учих да целуваш нея
Не искам да ти приличам нито на нощ
нито на ден
нито на себе си
нито на мен
Премини през тялото ми и не оставяй нищо
както аз не оставам тук до късно
Не ми привиквай на усмивката
еднонощна е
и за теб се появява само когато си тръгваш
Нищо не искам да ми даваш
задръж при тебе близо всяка моя
уж случайна
близост
Аз и ти
ние никога не сме се виждали на светло
Така както
винаги
е било
по-лесно.
вторник, декември 18, 2012
събота, октомври 27, 2012
Ти такава ме направи
Ти ми правиш нещо.
Правиш ми го постоянно.
Правиш ми го, докато заспивам.
Докато заспивам тихо в тебе.
Правиш ми щастливо,
правиш ми го диво.
Ти си този -
дейния,
непостоянния
и тайния.
Ти си този,
който ме измисля,
първата ми дума сутрин
и последното мълчание
на отиване.
Ти ми правиш нещо.
Правиш го различно,
тихо,
неприветливо,
без да имаш право,
ме градиш, рушейки ме.
Буря правиш ме
и после...на отломки ме оставяш.
Правиш ме с шума на всичките стихии,
после правиш ме обичаща.
Не знам какво, но...
не спирай да го правиш.
Аз съм бяла тук пред теб,
с аромата на сега отсечено платно...
и от твоите ръце ще бъда изрисувана,
от твоите очи ще остарявам...
от мен трагически шедьовър ще направиш.
Правиш ми го, казвам ти,
правиш ми го
все насън,
в такситата,
в леглото ми
и в самолетите,
в чуждите ми мисли,
вън,
докато те няма
при шедьовъра ти
да му придадеш живот...
правиш ме - да правя другите да ги боли.
Правиш ми го постоянно.
Правиш ми го, докато заспивам.
Докато заспивам тихо в тебе.
Правиш ми щастливо,
правиш ми го диво.
Ти си този -
дейния,
непостоянния
и тайния.
Ти си този,
който ме измисля,
първата ми дума сутрин
и последното мълчание
на отиване.
Ти ми правиш нещо.
Правиш го различно,
тихо,
неприветливо,
без да имаш право,
ме градиш, рушейки ме.
Буря правиш ме
и после...на отломки ме оставяш.
Правиш ме с шума на всичките стихии,
после правиш ме обичаща.
Не знам какво, но...
не спирай да го правиш.
Аз съм бяла тук пред теб,
с аромата на сега отсечено платно...
и от твоите ръце ще бъда изрисувана,
от твоите очи ще остарявам...
от мен трагически шедьовър ще направиш.
Правиш ми го, казвам ти,
правиш ми го
все насън,
в такситата,
в леглото ми
и в самолетите,
в чуждите ми мисли,
вън,
докато те няма
при шедьовъра ти
да му придадеш живот...
правиш ме - да правя другите да ги боли.
петък, септември 21, 2012
Да не ме забравиш
може би е редно да мълча.
розовото рядко проговаря.
нека само аромата си стои,
в тебе с устните си го затварям.
пускам влакове покрай клепачите си.
много шум и после...нищо.
скрила съм пейзажите от погледа си
да не ми напомнят колко съм далечна.
"липсваш ми" са прости думи.
скрити зад нещастни чувства.
ледено ми е да ти ги казвам на отиване,
след което няма да се върна.
само старите адреси в други краища на света
ще ме върнат пак при тебе,
ще ме носят с всяка нощна красота,
да ме виждаш как се смея дневна,
да ме помниш, че на лято ти ухая,
да не спираш да ме искаш, гневна,
да ме криеш от света си, никой да не може да ме вземе..
но може би е редно да мълча.
по-добре е, сигурно.
от мълчанието не ти остават никакви следи.
но съм толкова нередна,
ще ти кажа всичко - нека те боли.
свят да ти се вие, че не ме обичаш.
всичко в тебе да гори.
ще съм искрена, първична.
белези ще ти оставя
да стоят, в тебе всичко да запалят...
та да може да не ме забравиш.
розовото рядко проговаря.
нека само аромата си стои,
в тебе с устните си го затварям.
пускам влакове покрай клепачите си.
много шум и после...нищо.
скрила съм пейзажите от погледа си
да не ми напомнят колко съм далечна.
"липсваш ми" са прости думи.
скрити зад нещастни чувства.
ледено ми е да ти ги казвам на отиване,
след което няма да се върна.
само старите адреси в други краища на света
ще ме върнат пак при тебе,
ще ме носят с всяка нощна красота,
да ме виждаш как се смея дневна,
да ме помниш, че на лято ти ухая,
да не спираш да ме искаш, гневна,
да ме криеш от света си, никой да не може да ме вземе..
но може би е редно да мълча.
по-добре е, сигурно.
от мълчанието не ти остават никакви следи.
но съм толкова нередна,
ще ти кажа всичко - нека те боли.
свят да ти се вие, че не ме обичаш.
всичко в тебе да гори.
ще съм искрена, първична.
белези ще ти оставя
да стоят, в тебе всичко да запалят...
та да може да не ме забравиш.
четвъртък, юни 28, 2012
Платежоспособните
Плащам си да ме наричат галено.
Плащам като задлъжняла уличница.
Вадя си от джоба мимолетното.
И го подавам на страдалеца.
Плащам с плътните си устни.
Плащам с хубавите си очи.
Плащам само нощем късно.
Плащам да не ме боли.
Бъркам надълбоко - до омразата,
вадя я, на дребно я разменям,
за оная другата, заразната,
оная дето ме погребва.
Плащам си да се преструвам на обичаща.
Струва цяла шепа от сълзите ми.
Плащам и затварям всички пътища,
еднократно е обичането ми.
Ще ме питаш
"не боли ли?'
Ще ти кажа,
че боли.
Но безплатното е само косвено -
то, безплътното не се руши.
А пък аз съм цялата от сетива изплетена.
Виж ми дланите - горят.
От монетите на младостта погубена
до посления ми плътен път.
Плащам като задлъжняла уличница.
Вадя си от джоба мимолетното.
И го подавам на страдалеца.
Плащам с плътните си устни.
Плащам с хубавите си очи.
Плащам само нощем късно.
Плащам да не ме боли.
Бъркам надълбоко - до омразата,
вадя я, на дребно я разменям,
за оная другата, заразната,
оная дето ме погребва.
Плащам си да се преструвам на обичаща.
Струва цяла шепа от сълзите ми.
Плащам и затварям всички пътища,
еднократно е обичането ми.
Ще ме питаш
"не боли ли?'
Ще ти кажа,
че боли.
Но безплатното е само косвено -
то, безплътното не се руши.
А пък аз съм цялата от сетива изплетена.
Виж ми дланите - горят.
От монетите на младостта погубена
до посления ми плътен път.
петък, юни 08, 2012
Ако този път
Ако този път се науча да докосвам правилно, вероятно той няма да изчезне. Ако този път той не изчезне, вероятно ще караме велосипедно щастливи някъде, напред към залеза. Ако този път не гледам залеза сама, сигурно той ще се буди на отсрещната страна на леглото..
Такъв един, по свое му различен, не много романтичен, циничен, критичен, не самокритичен, не и себичен. А обсебващ, летящ, към мене поемащ, неспящ, разкриващ ми всичко, отдаден, смутен, мълчалив, когато ме няма... любящ. И стопен от копнежи, разтопен, топъл, пълен със мен, вероятно ще бъде, вероятно, един ден.. Ден, в който ще знам как се целува безопасно, ден, в който го спирам от бързия бяг, ден, в който няма да питам "Къде ли греша..".
Ако този път се науча да чакам, ако съумея да бъда за малко сама, може би ще те срещна по пътя, можем и да си поделим после нощта.
Ако този път се науча на твоето, вероятно ще бъда щастлива. Щастлива е малко, ще бъда... със теб. Ще бъда безкрайна, омаяна, полудяла... от свръхдоза живот.
Ако този път се науча да бъда аз разказ,а не просто тъжна история... ще напиша, че край-няма-да-има. И ще се кръстя с твоето име. Ще се запиша под нечия мисъл, ще се надраскам за добро утро с разкривен почерк на възглавницата ти, ще ме изричат наглас безгласни нещастници.
И ще смеся поезията с проза, а в прозата се влюбват телата. Поетът посипва душите със пепел,но наредните букви засищат суетата...
Но ще се уча да бъда различна. Ще те пазя от внезапно изчезване. Като застрашен вид, който понякога, само понякога предвещава убиване.
Такъв един, по свое му различен, не много романтичен, циничен, критичен, не самокритичен, не и себичен. А обсебващ, летящ, към мене поемащ, неспящ, разкриващ ми всичко, отдаден, смутен, мълчалив, когато ме няма... любящ. И стопен от копнежи, разтопен, топъл, пълен със мен, вероятно ще бъде, вероятно, един ден.. Ден, в който ще знам как се целува безопасно, ден, в който го спирам от бързия бяг, ден, в който няма да питам "Къде ли греша..".
Ако този път се науча да чакам, ако съумея да бъда за малко сама, може би ще те срещна по пътя, можем и да си поделим после нощта.
Ако този път се науча на твоето, вероятно ще бъда щастлива. Щастлива е малко, ще бъда... със теб. Ще бъда безкрайна, омаяна, полудяла... от свръхдоза живот.
Ако този път се науча да бъда аз разказ,а не просто тъжна история... ще напиша, че край-няма-да-има. И ще се кръстя с твоето име. Ще се запиша под нечия мисъл, ще се надраскам за добро утро с разкривен почерк на възглавницата ти, ще ме изричат наглас безгласни нещастници.
И ще смеся поезията с проза, а в прозата се влюбват телата. Поетът посипва душите със пепел,но наредните букви засищат суетата...
Но ще се уча да бъда различна. Ще те пазя от внезапно изчезване. Като застрашен вид, който понякога, само понякога предвещава убиване.
вторник, май 22, 2012
Lemons
В момента бих те заменила за лимони.
За среднощните ми неопитани коктейли.
За предначертаните ми утре дейности.
В момента бих се съгласила да те имам.
Бих пожертвала в замяна себе си -
която още на море мирише, която още много те обича.
И в този ден посягам тихичко към болката,
от нея черпя се със сладко-кисело.
И в този ден усмихвам се наум, притисната
до стена от твоите нечисти помисли.
В момента бих те заменила за лимони.
В момента бих се съгласила да те имам.
В момента, в който почва болката.
В момента, в който ми е сладко-кисело.
За среднощните ми неопитани коктейли.
За предначертаните ми утре дейности.
В момента бих се съгласила да те имам.
Бих пожертвала в замяна себе си -
която още на море мирише, която още много те обича.
И в този ден посягам тихичко към болката,
от нея черпя се със сладко-кисело.
И в този ден усмихвам се наум, притисната
до стена от твоите нечисти помисли.
В момента бих те заменила за лимони.
В момента бих се съгласила да те имам.
В момента, в който почва болката.
В момента, в който ми е сладко-кисело.
неделя, май 20, 2012
Recharge
Малиново червило
и старите ти дънки със тиранти.
Бледо жълтата ми рокля на цветя
и твоите току-що откъснати лалета.
Косата ми - на вълни и с дъх на снощи
и твойта блуза на сини райета,
под която искам да прокарвам пръсти още.
Сърцето под лявото ми рамо.
И твоето сърце при мен.
И вкусът на текила със канела.
И играта на "С теб съм,ала не съвсем".
И очите ти със цвят
на горещо сутрешно кафе,
и начинът, по който се усмихваш,
докато ти казвам "Не".
И ароматът по врата ти-
само мой...безкрайно забранен.
И да съм aз в ръцете ти-
недопустимо да не са за мен.
Ударите на сърцето ти,
когато се прокрадвам върху теб.
И как от движенията ми
не остават спомени,
и как забравяш да забравиш мен.
И слънцето се разпилява тихо,
и още можем,
и много искам да не свършва,
и твоите очи по голата ми кожа...
И времето, и дрехите... не са ни нужни.
В такива нощи- теменужни.
Приятно ми е да се запознаем.
Виж- въздуха ме разсъблича...
И ме подарява на мъжът
с опасното очарование.
И ми шепне:
"Имай всичко, за което чакаш.
Имай всичко, няма време..."
и старите ти дънки със тиранти.
Бледо жълтата ми рокля на цветя
и твоите току-що откъснати лалета.
Косата ми - на вълни и с дъх на снощи
и твойта блуза на сини райета,
под която искам да прокарвам пръсти още.
Сърцето под лявото ми рамо.
И твоето сърце при мен.
И вкусът на текила със канела.
И играта на "С теб съм,ала не съвсем".
И очите ти със цвят
на горещо сутрешно кафе,
и начинът, по който се усмихваш,
докато ти казвам "Не".
И ароматът по врата ти-
само мой...безкрайно забранен.
И да съм aз в ръцете ти-
недопустимо да не са за мен.
Ударите на сърцето ти,
когато се прокрадвам върху теб.
И как от движенията ми
не остават спомени,
и как забравяш да забравиш мен.
И слънцето се разпилява тихо,
и още можем,
и много искам да не свършва,
и твоите очи по голата ми кожа...
И времето, и дрехите... не са ни нужни.
В такива нощи- теменужни.
Приятно ми е да се запознаем.
Виж- въздуха ме разсъблича...
И ме подарява на мъжът
с опасното очарование.
И ми шепне:
"Имай всичко, за което чакаш.
Имай всичко, няма време..."
събота, април 14, 2012
Не разбирам много от изгреви.
Но разбирам от залези.
Всякакви залези.
Залези на чувства, залези на новата мода да бъдеш щастлив.
И твоите залези.
Че за къде съм без твоите залези?
Онези,които ми остави в наследство след жестокото ми самоубийство.
Онова самоубийство,което хората правят ритуално.
Само по залез.
Преди да им се случи най-страшното.
Да бъдат безконечно изоставяни.
Не ме разбирай погрешно.
И дори не ме разбирай.
Аз имам свойството да руша.
Предимно себе си.
Но вече и теб.
Веднъж проникнала в душата ти,
дълбоко зад зениците ти,
някъде навътре в главата ти,
ще се разпространя като зараза,
която никога няма да успееш да изгониш.
Защото ще съм ти.
Вечно ще съм ти.
А от себе си не можеш да избягаш
както избяга от мен.
И да ти се иска.
И да ми се иска.
Да бих се превърнала в дума,която да изговориш на друг.
Та да ме забравиш бързо и после да продължиш.
Да би ме върнал от времето,в което късно нощем
се усмихваше на виртуалната ни прелюдия,
би ме.
Но съм там.
И ти си там.
Заклещен между тежката си съвест
и брачната ти халка.
Сваляш ли я нощем?
Докато пръстите ти се движат пулсиращо по клавиатурата?
Или когато грее слънце?
Кънти ли звукът й в ушите ти?
Ослепява ли те?
Безпощадна като поглед на гладно животно,
което търсиш с нещо да нахраниш,
а то иска да се нахрани с теб...
Не се плаши.
Съвсем не боли да бъдеш ухапан.
Та нали си вече заразен?
Но разбирам от залези.
Всякакви залези.
Залези на чувства, залези на новата мода да бъдеш щастлив.
И твоите залези.
Че за къде съм без твоите залези?
Онези,които ми остави в наследство след жестокото ми самоубийство.
Онова самоубийство,което хората правят ритуално.
Само по залез.
Преди да им се случи най-страшното.
Да бъдат безконечно изоставяни.
Не ме разбирай погрешно.
И дори не ме разбирай.
Аз имам свойството да руша.
Предимно себе си.
Но вече и теб.
Веднъж проникнала в душата ти,
дълбоко зад зениците ти,
някъде навътре в главата ти,
ще се разпространя като зараза,
която никога няма да успееш да изгониш.
Защото ще съм ти.
Вечно ще съм ти.
А от себе си не можеш да избягаш
както избяга от мен.
И да ти се иска.
И да ми се иска.
Да бих се превърнала в дума,която да изговориш на друг.
Та да ме забравиш бързо и после да продължиш.
Да би ме върнал от времето,в което късно нощем
се усмихваше на виртуалната ни прелюдия,
би ме.
Но съм там.
И ти си там.
Заклещен между тежката си съвест
и брачната ти халка.
Сваляш ли я нощем?
Докато пръстите ти се движат пулсиращо по клавиатурата?
Или когато грее слънце?
Кънти ли звукът й в ушите ти?
Ослепява ли те?
Безпощадна като поглед на гладно животно,
което търсиш с нещо да нахраниш,
а то иска да се нахрани с теб...
Не се плаши.
Съвсем не боли да бъдеш ухапан.
Та нали си вече заразен?
неделя, март 25, 2012
"Искаш ли да си играем?"
И игрите вече губят смисъла си.
Ако имало е смисъл някога
да си играеш на "Обичала съм".
Крием се на светло,
а на тъмно се откриваме погубени.
Чакам още ти да си признаеш
колко много пъти съм те побеждавала.
Много време съм се губила
и под свода на ръцете ти.
Правилата на "Стражари и апаши"
сам написваш като казваш ми:
"Ела,не се страхувай.
Аз съм само нощен грях.
А утре пак ще бъдеш същата.
Ще се върнеш при децата.
И ще бъдеш само с тях.
Но тази нощ ела.
Тук във моя пристан.
Ще си непристъпна
и ще те обичам..."
Бавно разрешавам на клепачите си
теб да търсят.
След скоростното ни
среднощно състезание
време е да се разсънят.
Да те видят-истински,
примамливо болезнен,
слаб.
И да те запомнят в себе си.
Удобно безполезен.
Там.
Където си се скрил отдавна.
Много повече отдавна.
От това,което
пише на упътването.
Ако имало е смисъл някога
да си играеш на "Обичала съм".
Крием се на светло,
а на тъмно се откриваме погубени.
Чакам още ти да си признаеш
колко много пъти съм те побеждавала.
Много време съм се губила
и под свода на ръцете ти.
Правилата на "Стражари и апаши"
сам написваш като казваш ми:
"Ела,не се страхувай.
Аз съм само нощен грях.
А утре пак ще бъдеш същата.
Ще се върнеш при децата.
И ще бъдеш само с тях.
Но тази нощ ела.
Тук във моя пристан.
Ще си непристъпна
и ще те обичам..."
Бавно разрешавам на клепачите си
теб да търсят.
След скоростното ни
среднощно състезание
време е да се разсънят.
Да те видят-истински,
примамливо болезнен,
слаб.
И да те запомнят в себе си.
Удобно безполезен.
Там.
Където си се скрил отдавна.
Много повече отдавна.
От това,което
пише на упътването.
петък, март 09, 2012
И аз
И аз.
Отдавна спрях да те обичам.
И да се заричам.
И да те отричам.
И да те целувам.
И да се сбогувам.
И да те жадувам.
Също.
И отдавна спрях да съм очакваната.
Шумната.
Внезапната.
И непознатата.
Отдавна вече не със теб.
И не със мен.
И не със старото горящо чувство.
Толкова отдавна и далече,
че не помня имало ли те е някога
изобщо.
И забравила съм старите ни думи.
И как да спирам цялата вселена между нас.
И спрях в безкрайност.
И останах вечна.
И притихнала.
И изгоряла.
Във очите ми луната скрила
хиляди дихания нежност.
А ти.
Не спря да ме докосваш.
Да ме скриваш в тиха тъжност от света.
И не спря да се обръщаш.
Да ме търсиш.
Да се връщаш.
И мен не спря да пожелаваш.
Късно нощем.
В късна зима.
Със погубен дъх на старо вино
за сбогуване
прегръщам
мястото в сърцето ти
където за последно
спирам.
Отдавна спрях да те обичам.
И да се заричам.
И да те отричам.
И да те целувам.
И да се сбогувам.
И да те жадувам.
Също.
И отдавна спрях да съм очакваната.
Шумната.
Внезапната.
И непознатата.
Отдавна вече не със теб.
И не със мен.
И не със старото горящо чувство.
Толкова отдавна и далече,
че не помня имало ли те е някога
изобщо.
И забравила съм старите ни думи.
И как да спирам цялата вселена между нас.
И спрях в безкрайност.
И останах вечна.
И притихнала.
И изгоряла.
Във очите ми луната скрила
хиляди дихания нежност.
А ти.
Не спря да ме докосваш.
Да ме скриваш в тиха тъжност от света.
И не спря да се обръщаш.
Да ме търсиш.
Да се връщаш.
И мен не спря да пожелаваш.
Късно нощем.
В късна зима.
Със погубен дъх на старо вино
за сбогуване
прегръщам
мястото в сърцето ти
където за последно
спирам.
събота, март 03, 2012
Само нашата игра не е балада... от нея те боли и се умира.
Благодаря за страстното погубване.
След тебе всяка чужда плът наказах.
На връщане от дългото пътуване
на себе си за другите разказах.
А те били са много.
И всичките научих да обичат.
Но никой не остана дълго,
на тебе все не се научиха да заприличат.
Благодаря за парещите чувства.
И късно нощем още помня.
След нашата голяма глупост,
не мога да не те догоня.
Да ти разкажа за живота.
Който снощи почна, а от днес е вече мъртъв.
Да те попитам за отрова,
за лекарство против чувства.
Благодаря за дългото сбогуване.
Навярно тук е краят на това.
За което все се връщаме,
без да си признаваме наглас за лудостта.
И всеки път завинаги си тръгвам.
И всеки път е за последно, изгарящо и шумно.
И после всеки път завинаги се връщам.
За да може да е тайно, и убиващо, без думи.
Благодаря за моята наслада.
От егоизъм на никой не ще дам да я опита.
Целувам те...
Само нашата игра не е балада...
от нея те боли и се умира.
След тебе всяка чужда плът наказах.
На връщане от дългото пътуване
на себе си за другите разказах.
А те били са много.
И всичките научих да обичат.
Но никой не остана дълго,
на тебе все не се научиха да заприличат.
Благодаря за парещите чувства.
И късно нощем още помня.
След нашата голяма глупост,
не мога да не те догоня.
Да ти разкажа за живота.
Който снощи почна, а от днес е вече мъртъв.
Да те попитам за отрова,
за лекарство против чувства.
Благодаря за дългото сбогуване.
Навярно тук е краят на това.
За което все се връщаме,
без да си признаваме наглас за лудостта.
И всеки път завинаги си тръгвам.
И всеки път е за последно, изгарящо и шумно.
И после всеки път завинаги се връщам.
За да може да е тайно, и убиващо, без думи.
Благодаря за моята наслада.
От егоизъм на никой не ще дам да я опита.
Целувам те...
Само нашата игра не е балада...
от нея те боли и се умира.
сряда, декември 21, 2011
I got a problem
В рима пишат само тъжните поети-
аз съм цял, изтръпнал огън,
на никой вече няма да редя куплети.
Аз съм твоето димящо дуло
след последния убит от упор,
аз съм ти куршума нощем,
след започното ново утре.
И съм пепел, и съм страст,
аз над твойта жар не ще се спра,
от жарава съм възкръснала
и в жарава ще умра.
Аз съм късно вино
с цвят,почернен от разбитото сърце,
с вкус на нощен грях,
с ароматен дъх на изгрев,
със зеници от наслада
точно в теб се взрях.
И прогледнах-
ти си мой
и мой ще бъдеш докато
от дулото не се откъснат вик и шепот.
И помолих-
да си мой
и мой да бъдеш докогато
от пепелта не се въздигнат миг и вечност.
аз съм цял, изтръпнал огън,
на никой вече няма да редя куплети.
Аз съм твоето димящо дуло
след последния убит от упор,
аз съм ти куршума нощем,
след започното ново утре.
И съм пепел, и съм страст,
аз над твойта жар не ще се спра,
от жарава съм възкръснала
и в жарава ще умра.
Аз съм късно вино
с цвят,почернен от разбитото сърце,
с вкус на нощен грях,
с ароматен дъх на изгрев,
със зеници от наслада
точно в теб се взрях.
И прогледнах-
ти си мой
и мой ще бъдеш докато
от дулото не се откъснат вик и шепот.
И помолих-
да си мой
и мой да бъдеш докогато
от пепелта не се въздигнат миг и вечност.
сряда, октомври 12, 2011
неделя, октомври 09, 2011
Върви си. Не потъвам под сенките и не очаквам спасения. Нито ще те връщам, нито би се върнал. Откакто не мога да устоявам на изкушенията, съм две чаши по-жива. Далече бъди. И не спирай, не напомняй за себе си. Нежните пред-зимни вокали на вятъра спират ми кръвотока, както ти го отприщваше някога. Всичкото ми се събира в две чаши. Големи. Пълни с лед.
четвъртък, септември 29, 2011
ДИВ
В ПловДИВ е само за хубави хора. Доказано за пореден път.
Текила! Още две! Още! Сипвай, бармане! Догоре! Очите ти ми говорят с вкуса на шоколадово мартини. Там, на бара, там ще си остане нашата недоизпита чаша течен секс. Той не изветрява, не отлежава нито. Пие се на екс. Като горчивата първа глътка от сутрешното кафе за изтрезняване. Питаш ме, ще пия ли още. Наливаш ми. Искаш празен бар и празен дансинг. Искаш празен поглед. Празен стол. Да си празен искаш. Цинично отговарям ти. Гледам в нея припряно пиянски. А теб - опиянена. Моят край е твоето движение, когато вадиш нова бутилка. Палиш. Цигара. Палиш мен. До рано утре искам да те пия. Дрегер ще ми бъде празното легло. Но сега... сипвай, бармане! Догоре! А утре ми се обади.
Текила! Още две! Още! Сипвай, бармане! Догоре! Очите ти ми говорят с вкуса на шоколадово мартини. Там, на бара, там ще си остане нашата недоизпита чаша течен секс. Той не изветрява, не отлежава нито. Пие се на екс. Като горчивата първа глътка от сутрешното кафе за изтрезняване. Питаш ме, ще пия ли още. Наливаш ми. Искаш празен бар и празен дансинг. Искаш празен поглед. Празен стол. Да си празен искаш. Цинично отговарям ти. Гледам в нея припряно пиянски. А теб - опиянена. Моят край е твоето движение, когато вадиш нова бутилка. Палиш. Цигара. Палиш мен. До рано утре искам да те пия. Дрегер ще ми бъде празното легло. Но сега... сипвай, бармане! Догоре! А утре ми се обади.
вторник, септември 06, 2011
I'm glad you came
Трептенето на курсора в бялото поле е същото като тази вечер. Дъждовно, ромолящо, саботиращо последните навярно истински горещи нощи, които са останали.
Сега, едно жарко лято по-късно, един сезон на истински човешките желания и страсти, на нагона, на жегата по морските барове, засилена от спасители на име Johny, на безсмислието от пиенето на текила в шотове...
сега, в един късен час на септември (късен за все още не адаптираните към софийския пулс)
всичко е толкова различно, преобърнато на опаки, с дънота нагоре, както през последните августовски дни в Приморско.
В единственото ПриМОРСКО.
Което няма да се повтори нито в следващото лято, нито когато и да било. Защото всяка капка ще напомня само за тези пет нощи. Само за тези пет дни.
Толкова по-късно, колкото трае тена ми, паническият ужас от пишещите клавиши се изпарява под формата на изостаналата самотна мараня на пътя навръщане от едно далечно, ново място, което ми напомни, че какъвто и да е сезона, никога няма да спре да ми бъде лято в сърчицето. Във влажните нощи, които се закотвиха като рибарска кука в него. За да може сега 7 месеца да ми държи топло.
И така. Ще бъда гид. Ще бъда транспортер, телепат и холограма на онова място. За да припомня отново на Веси, че в онзи малък, залят от парещото слънце град, имаше един прекалено малък хотел, за тези, които искахме да си поканим на гости; едни прекалено семейни и търсещи спокойствие хора, които не разбираха нищо от режима ни "ставане-плаж(мъже)-липса на храна-баня(мъже)-храна(мъже)-нощ(мъже)-сутрин(мъже)-липса на сън(мъже!)-плаж-..."; ще й напомня още (не че ще забрави,но ми е потребно още и още! да й разказвам общите ни и не съвсем спомени), че имаше улици и липса на такива, които не разгледахме и които ни отвратиха със скуката си на всеобщото оживление от миризмата на дюнери и дюнерджии. Не че не беше част от чара.
Но не тези спомени са това, което ни направи като сплав. Като магнит и метала, които винаги ще се търсят. Аз знам, че в задухата на столичния шум, всичко, което ще има значение е един плажен бар с поличбеното име <<МОХИТО>>, един син дюшек, тонове плажно олио, циганина с царевицата... и безкрайно ситния пясък,който наброяваше желанията ни, и безкрайно чистата вода, в която отраженията ни изглеждаха щастливи до синьо. Много важно, Веси, ще бъде да не забравиш Влади и Иван! И особено Иван. Когато аз лично толкова...обикнах.
На връщане в София под незатихващата музика от най-близкия бар, който ми отне значително количество мозъчни клетки, за да го запомня с позицията му в интервал 2 минути от вкъщи, си представях как сега цяла зима ще ми мирише на него. Защото без него не можеше. Защото светът е миниатюрен. И аз го срещнах. Такъв един, по морски съвършен, такъв един толкова кафяв, че разтопения шоколад по тялото му не личеше в тъмната нощ. Със зеленото на морето в очите си. И със солта от текилата по устните си. И ароматът му по моята кожа, така както пясъкът още пари под нея.
Такъв беше той.
Онзи, който ми символизира лятото в очите, онзи, без когото там нямаше да бъде същото. Онзи, който ми говореше мръснишки нежно, докато в сърдечния ми вълнолом се разливаха на бумтежи вълни от коктейли. Онзи с красивото тяло, безсрамен.
Един той по-късно и куп описания на след-среднощното ни запознанство, дори София е карсива по свое му. Някак свойски завладяла цялата ми същност.
Прилична и благоприлична.
И в сладостта на спомените 10 текили, един Марин, едно ПриМорско и едно лято добиват цвета на отлежало на дъното щастие.
Сега, едно жарко лято по-късно, един сезон на истински човешките желания и страсти, на нагона, на жегата по морските барове, засилена от спасители на име Johny, на безсмислието от пиенето на текила в шотове...
сега, в един късен час на септември (късен за все още не адаптираните към софийския пулс)
всичко е толкова различно, преобърнато на опаки, с дънота нагоре, както през последните августовски дни в Приморско.
В единственото ПриМОРСКО.
Което няма да се повтори нито в следващото лято, нито когато и да било. Защото всяка капка ще напомня само за тези пет нощи. Само за тези пет дни.
Толкова по-късно, колкото трае тена ми, паническият ужас от пишещите клавиши се изпарява под формата на изостаналата самотна мараня на пътя навръщане от едно далечно, ново място, което ми напомни, че какъвто и да е сезона, никога няма да спре да ми бъде лято в сърчицето. Във влажните нощи, които се закотвиха като рибарска кука в него. За да може сега 7 месеца да ми държи топло.
И така. Ще бъда гид. Ще бъда транспортер, телепат и холограма на онова място. За да припомня отново на Веси, че в онзи малък, залят от парещото слънце град, имаше един прекалено малък хотел, за тези, които искахме да си поканим на гости; едни прекалено семейни и търсещи спокойствие хора, които не разбираха нищо от режима ни "ставане-плаж(мъже)-липса на храна-баня(мъже)-храна(мъже)-нощ(мъже)-сутрин(мъже)-липса на сън(мъже!)-плаж-..."; ще й напомня още (не че ще забрави,но ми е потребно още и още! да й разказвам общите ни и не съвсем спомени), че имаше улици и липса на такива, които не разгледахме и които ни отвратиха със скуката си на всеобщото оживление от миризмата на дюнери и дюнерджии. Не че не беше част от чара.
Но не тези спомени са това, което ни направи като сплав. Като магнит и метала, които винаги ще се търсят. Аз знам, че в задухата на столичния шум, всичко, което ще има значение е един плажен бар с поличбеното име <<МОХИТО>>, един син дюшек, тонове плажно олио, циганина с царевицата... и безкрайно ситния пясък,който наброяваше желанията ни, и безкрайно чистата вода, в която отраженията ни изглеждаха щастливи до синьо. Много важно, Веси, ще бъде да не забравиш Влади и Иван! И особено Иван. Когато аз лично толкова...обикнах.
На връщане в София под незатихващата музика от най-близкия бар, който ми отне значително количество мозъчни клетки, за да го запомня с позицията му в интервал 2 минути от вкъщи, си представях как сега цяла зима ще ми мирише на него. Защото без него не можеше. Защото светът е миниатюрен. И аз го срещнах. Такъв един, по морски съвършен, такъв един толкова кафяв, че разтопения шоколад по тялото му не личеше в тъмната нощ. Със зеленото на морето в очите си. И със солта от текилата по устните си. И ароматът му по моята кожа, така както пясъкът още пари под нея.
Такъв беше той.
Онзи, който ми символизира лятото в очите, онзи, без когото там нямаше да бъде същото. Онзи, който ми говореше мръснишки нежно, докато в сърдечния ми вълнолом се разливаха на бумтежи вълни от коктейли. Онзи с красивото тяло, безсрамен.
Един той по-късно и куп описания на след-среднощното ни запознанство, дори София е карсива по свое му. Някак свойски завладяла цялата ми същност.
Прилична и благоприлична.
И в сладостта на спомените 10 текили, един Марин, едно ПриМорско и едно лято добиват цвета на отлежало на дъното щастие.
неделя, август 14, 2011
Л Я Т О Е
"Лятото солено много ми личи!
Виж го в кожата ми как блести.
Погали ме, то горещо е, обляно с парещи лъчи!
На вълни ще вливам в себе си опиянение
като за последно.
Като за морското вълнение."
Виж го в кожата ми как блести.
Погали ме, то горещо е, обляно с парещи лъчи!
На вълни ще вливам в себе си опиянение
като за последно.
Като за морското вълнение."
вторник, юни 28, 2011
***
Под студовете ти съм топла,
а под жегите съм бяла като лед.
Отвъд сезоните на времето съм есен,
отвъд минутите съм теб.
Друго няма- само изтрезняла личност,
на безличните души- творец си.
Аз отдавна съм забравена в логичност,
място с липсващи завеси.
През прозорците ме гледат любопитни
безкрайни думи, отминаващи,
чудейки се на какво ще заприличам,
ако ме отминеш ти.
а под жегите съм бяла като лед.
Отвъд сезоните на времето съм есен,
отвъд минутите съм теб.
Друго няма- само изтрезняла личност,
на безличните души- творец си.
Аз отдавна съм забравена в логичност,
място с липсващи завеси.
През прозорците ме гледат любопитни
безкрайни думи, отминаващи,
чудейки се на какво ще заприличам,
ако ме отминеш ти.
четвъртък, юни 23, 2011
Край-юнски жеги
Никоя студена чаша с алкохол не може да замести опиянението от края на нечии взаимоотношения.
Дума, толкова неприятна, колкото когато машината за лед се развали.
Кубчетата се топят когато разливам върху него празни погледи.
Тягостните градски вечери са заменени от планински въздух на кристали.
Поверителността е задължителна.
Дискретността е необходима.
Напрежението е плюс.
Развързаните езици в средата на нощта са знак към звездите да гледат собствените си изригвания.
Не нашите.
Edges (I like them rough)
Дума, толкова неприятна, колкото когато машината за лед се развали.
Кубчетата се топят когато разливам върху него празни погледи.
Тягостните градски вечери са заменени от планински въздух на кристали.
Поверителността е задължителна.
Дискретността е необходима.
Напрежението е плюс.
Развързаните езици в средата на нощта са знак към звездите да гледат собствените си изригвания.
Не нашите.
Edges (I like them rough)
вторник, юни 21, 2011
Измамни
Сенките ми са чупливи. Когато се опитвам да обясня на ръцете си защо не трябва повече да си те представят. Изплуват от слънчеви зайчета, поглъщат ги, изяждат ги. Няма нищо невинно в нашата история. Всичко се изврати, разми, изтече... ненужно никому, така както на никой не му трябва сянка през лятото. Кожата ми гори без предпазните средства, които ти просто открадна. До кости, до дъно, до нищо. Повече от това, което получих не мога да поискам. Алчността ще разяде и последния останал жив поглед. По стените на себе си съм залепила етикети на сортираните ни нежности. Чета ги всяка вечер преди лягане. Като анти терапия на забравата.
Насилствено ми е да те преживея. Все си повтарям, че това е краят.
Очите ми станаха кухи. Извратиха се, размиха се, изтекоха...
зеленото им се смеси с черната ти същност.
Измамник.
Насилствено ми е да те преживея. Все си повтарям, че това е краят.
Очите ми станаха кухи. Извратиха се, размиха се, изтекоха...
зеленото им се смеси с черната ти същност.
Измамник.
Абонамент за:
Публикации (Atom)