Един път сърцето дай си.Дори мигът да бъде къс.

Не разбирам много от изгреви.
Но разбирам от залези.
Всякакви залези.
Залези на чувства, залези на новата мода да бъдеш щастлив.
И твоите залези.
Че за къде съм без твоите залези?
Онези,които ми остави в наследство след жестокото ми самоубийство.
Онова самоубийство,което хората правят ритуално.
Само по залез.
Преди да им се случи най-страшното.
Да бъдат безконечно изоставяни.
Не ме разбирай погрешно.
И дори не ме разбирай.
Аз имам свойството да руша.
Предимно себе си.
Но вече и теб.
Веднъж проникнала в душата ти,
дълбоко зад зениците ти,
някъде навътре в главата ти,
ще се разпространя като зараза,
която никога няма да успееш да изгониш.
Защото ще съм ти.
Вечно ще съм ти.
А от себе си не можеш да избягаш
както избяга от мен.
И да ти се иска.
И да ми се иска.
Да бих се превърнала в дума,която да изговориш на друг.
Та да ме забравиш бързо и после да продължиш.
Да би ме върнал от времето,в което късно нощем
се усмихваше на виртуалната ни прелюдия,
би ме.
Но съм там.
И ти си там.
Заклещен между тежката си съвест
и брачната ти халка.
Сваляш ли я нощем?
Докато пръстите ти се движат пулсиращо по клавиатурата?
Или когато грее слънце?
Кънти ли звукът й в ушите ти?
Ослепява ли те?
Безпощадна като поглед на гладно животно,
което търсиш с нещо да нахраниш,
а то иска да се нахрани с теб...
Не се плаши.
Съвсем не боли да бъдеш ухапан.
Та нали си вече заразен?