разопаковай я.

"Ladies and Gentlemen, I am afraid I have some bad news... I am not going to be taking off my clothes tonight. "

My mistakes

Голяма грешка.
Цяла поредица даже.
От грешчица- до грешище.
Погрешна нагласа.
По грешното време, на грешното място.
Грешната стая.
Грешното момче.

Много сгреших. Мно-го.
И ще се повтори.

***

Той си отива. Слънцето залязва.
Денят се сбогува. Той го взима със себе си.
Тъжна птица ми напява.
Песни от стари наши времена.
Шепот от някъде ме връща пак назад.
Някакви си чувства.
Никога разбрани.
Сълзите ми изсъхват сами.
А той си отива.
С поглед го изпращам.
Някога с думи го описвах.
Друго време знам, че е било.
Тъжно е. И не е лесно.
Някога дори го харесвах.
С всичките му вредни въздишки по света.
Смрачава се.
И той си отива.
И взима слънцето със себе си.
И небето потъмнява в розова сянка.
И ми се ще да не бе идвал.
Да не бе си тръгвал.
Не разбирам толкова много дни.
И не търся причини.
Не го изпращам.
Не го целувам.
Той е друг.
И си отива.
Завинаги...навярно.

"You would not believe your eyes
If ten million fireflies
Lit up the world as I fell asleep"

Fireflies

Човекът, който те докосва трябва да се нарича "докосвач". Нали? Нали?! Защото как иначе да нарека този, който ме обгръща силно с две ръце, целува ме нежното по бузката, гали ме по вътрешната страна на китката, играе си с косата ми и обляга главата си на моето рамо, когато е отегчен, когато му се спи, когато е тъжен и му се плаче, когато е уморен от дългия ден, когато просто има нужда от това да е близо до мен? Как иначе?

Искам да повярвам, че Земята се завърта бавно...
Да затворя очи, че те няма наблизо.
Искам да те прегърна, дори само, само наум...
И после да заспивам, оставайки винаги будна за теб.

И ти няма как да разбереш
ако 10 000 000 въздишки
пращам на облак в минута.
10 000 000 куклени нишки
се късат от времето в сърцето ми.

Представям си, че звездите падат на цели съзвездия...
те те посрещат, когато се връщаш по лунна пътека.
Представям си свят на безкрайност и чувства,
и там ме очакваш - където светлината отеква.

А ти няма как да знаеш,
когато съм там и ме има.
Не можеш да имаш 10 000 сърца,
щом дори едно ти липсва.
Не знаеш как се обича, любов.

всичко е никога каквото изглежда.

Вземи ме.

изтръпвам. когато си наоколо. обичам да ме караш да те искам. само, заради начина, по който ти отива да си моят нов разврат.

кажи да.

усещам сърцето ти през дрехите си.

не е трик. нито игра на разума ти.
просто сърце е.
усещане за чуждата плът.

като дежа вю съм ти.
като дъх на люляк посред късна зима.
като восък съм.
като чужда рана.
като бяла памет.
като токов удар.
като късо съединение.
и психично отклонение.
като часовник без стрелки.
като всичките.
като всичките звезди.
като дъх съм.
ти ме носиш.
те ме искаш.
като сладка драма съм за теб.
необратима, луда, необятна.
като хапка сласт.
твоята луда, неуморна страст.
като свят, изпълнен с думи.
като чаша вино в късно лято.
като прах по книги с уроци за живот.
аз съм образа на сцената ти.
аз съм твоята актриса.
като приказка съм ти.
и режисирам.
че съм шепота ти през май.
знам, че нощ съм, но не ме проспиваш.
ти ме дишаш.
ти ме чакаш.
и откриваш.
като твоята целувка съм.
като истинските чувства.
аз разум не съм.
и живея всяка късна есен в твоя сън.
аз съм вдъхновнието ти.
твоето най-греховно изкушение.

аз съм ти.

аз.знам.как.да.те.накарам.да.останеш.

Don't worry, I can be a bitch enough for both of us.

Като ти пиша името в блога ми, ми излиза, че е грешка.
Като го пиша в пясъка, то избледнява.
Като го драскам по стъклото - изчезва.
Като го описвам старателно, мастилото винаги свършва.

името ти е нереално.точно като теб.

ще го кажа само веднъж, за да не чуеш:
махай се.

изтъркан момент

"Ако едно нещо се случи веднъж, не е задължително да се повтори. Но случи ли се два пъти, то със сигурност ще има и трети път."

из "Алхимикът" на Пауло Коелю

да, значи, да - така се получава. Имах време днес да помисля над това,докато със Злати седяхме в "Happy" с/у НАТФИЗ (сещате се, онзи "Happy", дето, като седнеш до прозореца и светът ти придобива друг цвят). Та седим си ние там и размишляваме над въпросите от живота. Е, то тези въпроси искат и отговори, но уви, тази част не е нашата. И както си седим тя ми заявява, че всички срещи в живота са просто съвпадения.

Всички
срещи
в
живота
са
просто
съвпадения.
*да се запомни!

Тя, разбира се, е права.
Моята история е като от филм и ако я опиша, ще е подходяща за банална високобюджетна холивудска продукция. Казвам банална, защото толкова време живея вече в тази "случка", че ми се струва сякаш е споделена с Владо. А тя не е. Много рядко е. Всъщност... три пъти.
Злати ми напомни, че понеже сме имали два "физически контакта", то със сигурност ще имаме и трети.
Уловката е, че един "физически контакт" може да има много измерения. А както вече знаем, аз съм страхливка, и започвам да се чудя дали изобщо искам трети път, или е по-добре да си останем на сегашното положение.
Втора уловка: никой не ме пита. Така както не ме пита и първия, и втория път. Така както не ме пита защо, по дяволите се влюби в театъра? . Или защо се влюби в него? . Или защо мина толкова време, а ти още се надяваш? .... има още толкова много въпроси, че ме заболява главата, като се замисля за отговорите. Тъпото е, че няма кой да ми ги даде. Монополното обявяване на мнение /и то собствено/ никога, ама никога не е от полза. Затова, ще си държа мнението за себе си, а отговорите да си го... изяснят сами.
Истината е, че просто ще мине цяла година, а сладко-горчивите преживяваня са единственото, което ми остана. Не че се оплаквам. Но съм от типа хора, които предпочитат нещо хубаво да не се е случило, пред това да се е случило безпоследствено, само веднъж, за безумно кратко време. Разбира се, че има нещо сбъркано. Каква е тая логика, да се откажеш от хубавите си спомени, само защото са... спомени? Е, няма логика. Но пък ми харесва като погледана по продължението на "Раковски" през очите ми да пробягва Академията, мокри театрални афиши, слънцето, което си играе с хората, "Сълза и смях", Онази Пешеходна Пътека. И защото ако следвах логиката, сега нямаше да пиша за Владо, а за някой, който е тъп, малък и задръстен. Дааа. Друго си е да пишеш за някой, който е тъп, ГОЛЯМ и задръстен. И ако от това задръстване няма изход, то и от моите платонично-хаотично-различно-нетипични чувства няма. И ще си се въртя в тоя омагьосан кръг, докато не стана на 100 или не ме убие някой капчук /безславна и безсмислена смърт/.

Така, че, това е. Чакам си третия път. Защото знам, че ако има трети, то историята ще продължи за...дълго. А моята история смело е потеглила към своя апогей. Усещам го. Така като го усетих днес. Разбирам аз от тези неща. Така, както разбирах от някои други преди време.

Да. Чакам си Третия път! Ехоо, момченцето от сцената. Да не забравиш!!!!

П.С.: февруари ми носи дъх на промяна

между другото, ягодите говорят.
често за живота.
не, не техния.
на другите.
днес ги слушах.
учиха ме да прощавам.

"Какво, че Бог си...аз съм атеист"

аз те Виждам..

Ако това ще ме наказва завинаги, ще е най-тежкото ми наказание.

И ако мога да те виждам само във съня си, а когато се събудя да се моля да се върнеш, да изричам на глас името ти без причина, да те викам към себе си, да те мразя за това, че никога няма да си реалност и да те обичам, че си ми мечта, да се разкъсвам на парчета, за да съм на всякъде със теб, да те търся и да чакам, да те докосвам престорено, за да се надявам, че мечтите ще се случат реални...

ако това е всичко, което можеш да ми дадеш
го взимам цялото.

И ако се лутам в чужди очи, намирайки празни хора, загубени някога души, безмерни тъги, ме намери. Научи ме как да виждам, да се връщам с спомените си, да се смея, да се предавам, да се оглеждам в сълзите, да осланям живота си на любов, да постилам пътя си с бели цветя.

Аз си признавам.и се оставям.завинаги.в.плен на моята илюзия.
аз те Виждам.