"Ако едно нещо се случи веднъж, не е задължително да се повтори. Но случи ли се два пъти, то със сигурност ще има и трети път."
из "Алхимикът" на Пауло Коелю
да, значи, да - така се получава. Имах време днес да помисля над това,докато със Злати седяхме в "Happy" с/у НАТФИЗ (сещате се, онзи "Happy", дето, като седнеш до прозореца и светът ти придобива друг цвят). Та седим си ние там и размишляваме над въпросите от живота. Е, то тези въпроси искат и отговори, но уви, тази част не е нашата. И както си седим тя ми заявява, че всички срещи в живота са просто съвпадения.
Тя, разбира се, е права.
Моята история е като от филм и ако я опиша, ще е подходяща за банална високобюджетна холивудска продукция. Казвам банална, защото толкова време живея вече в тази "случка", че ми се струва сякаш е споделена с Владо. А тя не е. Много рядко е. Всъщност... три пъти.
Злати ми напомни, че понеже сме имали два "физически контакта", то със сигурност ще имаме и трети.
Уловката е, че един "физически контакт" може да има много измерения. А както вече знаем, аз съм страхливка, и започвам да се чудя дали изобщо искам трети път, или е по-добре да си останем на сегашното положение.
Втора уловка: никой не ме пита. Така както не ме пита и първия, и втория път. Така както не ме пита защо, по дяволите се влюби в театъра? . Или защо се влюби в него? . Или защо мина толкова време, а ти още се надяваш? .... има още толкова много въпроси, че ме заболява главата, като се замисля за отговорите. Тъпото е, че няма кой да ми ги даде. Монополното обявяване на мнение /и то собствено/ никога, ама никога не е от полза. Затова, ще си държа мнението за себе си, а отговорите да си го... изяснят сами.
Истината е, че просто ще мине цяла година, а сладко-горчивите преживяваня са единственото, което ми остана. Не че се оплаквам. Но съм от типа хора, които предпочитат нещо хубаво да не се е случило, пред това да се е случило безпоследствено, само веднъж, за безумно кратко време. Разбира се, че има нещо сбъркано. Каква е тая логика, да се откажеш от хубавите си спомени, само защото са... спомени? Е, няма логика. Но пък ми харесва като погледана по продължението на "Раковски" през очите ми да пробягва Академията, мокри театрални афиши, слънцето, което си играе с хората, "Сълза и смях", Онази Пешеходна Пътека. И защото ако следвах логиката, сега нямаше да пиша за Владо, а за някой, който е тъп, малък и задръстен. Дааа. Друго си е да пишеш за някой, който е тъп, ГОЛЯМ и задръстен. И ако от това задръстване няма изход, то и от моите платонично-хаотично-различно-нетипични чувства няма. И ще си се въртя в тоя омагьосан кръг, докато не стана на 100 или не ме убие някой капчук /безславна и безсмислена смърт/.
Така, че, това е. Чакам си третия път. Защото знам, че ако има трети, то историята ще продължи за...дълго. А моята история смело е потеглила към своя апогей. Усещам го. Така като го усетих днес. Разбирам аз от тези неща. Така, както разбирах от някои други преди време.
Да. Чакам си Третия път! Ехоо, момченцето от сцената. Да не забравиш!!!!
П.С.: февруари ми носи дъх на промяна
Всички
срещи
в
живота
са
просто
съвпадения.
*да се запомни!
срещи
в
живота
са
просто
съвпадения.
*да се запомни!
Тя, разбира се, е права.
Моята история е като от филм и ако я опиша, ще е подходяща за банална високобюджетна холивудска продукция. Казвам банална, защото толкова време живея вече в тази "случка", че ми се струва сякаш е споделена с Владо. А тя не е. Много рядко е. Всъщност... три пъти.
Злати ми напомни, че понеже сме имали два "физически контакта", то със сигурност ще имаме и трети.
Уловката е, че един "физически контакт" може да има много измерения. А както вече знаем, аз съм страхливка, и започвам да се чудя дали изобщо искам трети път, или е по-добре да си останем на сегашното положение.
Втора уловка: никой не ме пита. Така както не ме пита и първия, и втория път. Така както не ме пита защо, по дяволите се влюби в театъра? . Или защо се влюби в него? . Или защо мина толкова време, а ти още се надяваш? .... има още толкова много въпроси, че ме заболява главата, като се замисля за отговорите. Тъпото е, че няма кой да ми ги даде. Монополното обявяване на мнение /и то собствено/ никога, ама никога не е от полза. Затова, ще си държа мнението за себе си, а отговорите да си го... изяснят сами.
Истината е, че просто ще мине цяла година, а сладко-горчивите преживяваня са единственото, което ми остана. Не че се оплаквам. Но съм от типа хора, които предпочитат нещо хубаво да не се е случило, пред това да се е случило безпоследствено, само веднъж, за безумно кратко време. Разбира се, че има нещо сбъркано. Каква е тая логика, да се откажеш от хубавите си спомени, само защото са... спомени? Е, няма логика. Но пък ми харесва като погледана по продължението на "Раковски" през очите ми да пробягва Академията, мокри театрални афиши, слънцето, което си играе с хората, "Сълза и смях", Онази Пешеходна Пътека. И защото ако следвах логиката, сега нямаше да пиша за Владо, а за някой, който е тъп, малък и задръстен. Дааа. Друго си е да пишеш за някой, който е тъп, ГОЛЯМ и задръстен. И ако от това задръстване няма изход, то и от моите платонично-хаотично-различно-нетипични чувства няма. И ще си се въртя в тоя омагьосан кръг, докато не стана на 100 или не ме убие някой капчук /безславна и безсмислена смърт/.
Така, че, това е. Чакам си третия път. Защото знам, че ако има трети, то историята ще продължи за...дълго. А моята история смело е потеглила към своя апогей. Усещам го. Така като го усетих днес. Разбирам аз от тези неща. Така, както разбирах от някои други преди време.
Да. Чакам си Третия път! Ехоо, момченцето от сцената. Да не забравиш!!!!
П.С.: февруари ми носи дъх на промяна
Няма коментари:
Публикуване на коментар