Много е важно... да умееш да си отиваш.
Но не просто да си тръгнеш, да изоставиш или да се оправдаеш. Не, не... да умееш да си тръгваш по онзи красив, неутешим начин, по който най-много боли. Иначе другото всички го можем - прас, прас и айде, няма ни. Понякога толкова непохватно, толкова болезнено и толкова тромаво, че времето се разширява от нашата мудност. А в това няма нищо полезно, освен може би, че си се научил най-сетне да се вместваш в минутите. Които през останалото време така или иначе изтърваваш, чудейки се, лутайки се, бързайки, лъжейки, чакайки.
Хората си тръгват. Просто го правят. Това не е нещо ново фон-дьо-тена за 10 лева, който току що си купих. Не, не, нещо много по-различно, по-старо и изтъркано, и омръзнало, нещо, което всички сме преживели на свой или на чужд гръб или на някоя не до там банална и безлична част от тялото. И понеже винаги целта оправдава средствата, няма значение какво сме оставили зад Гърбовете на всички, зад нашия собствен и зад нечий, за който въобще не подозираме. Важното е да сме си тръгнали, иначе ще нарушим така закоравялата традиция да НЕ ОСТАВАМе. никога.
И за това трябва да се научим. А нали опитът идва с времето...то значи, трябва да си тръгваме по-често. Или да наблюдаваме как другите си отиват от нас. И да не ги спираме. И да не ги виним.
(да не ги виним, че цял МЕСЕЦ им е нужно да се оправдаят после пред себе си, да ги оправдаем пред нас. Да не ги виним, че се правят на по-интересни от колкото всъщност са, да не ги виним, че просто така захвърлят всичко, забравят и пак продължават да се правят на интересни)
Но понеже съм си такава- твърдоглава и хаотична- не разбирам дори как аз мога след толкова много "тръгвания" пак да го правя като начинаеща. Толкова си се дразня, на глупостта, че никога не правя нещо по въпроса, че чакам с месеци и месеци, само защото искам да се почувствам обичана. Колко съм глупава, че не виждам това навреме. Колко сме глупави всички, когато дори да го виждаме го крием. Нима е толкова сложно да дойдеш и да ми кажеш "Обичам те." . То може да звучи дори така "Мразя те, но те обичам" или пък
"Обичам те. Липсваш ми", или "Обичам те, но не ми липсваш." , или пък "Обичам те. Толкова ли не виждаш?!". Обичането можем да кажем по много различни начини, с много различни изрази, с много различни емоции.
По-страшното е дали да обичаш е достатъчно.
И това да ми го кажеш:
"Обичам те, но това вече не е достатъчно..."
Има хора, които живеят с нуждата да им се повтаря постоянно, че са обичани.
Защото по една или друга причина, те все търсят. Онази любов, голямата любов, любовта, без която не се живее. Но търсенето не предразполага към намиране.
Аз съм търсач. Знам го.
А какво за тези, които не търсят? Онези, чакащите всичко просто да се случи? Онези самотните, студените, нещастните, самите, изоставените които вярват или не вярват, но чакат? Но чакането не предразполага към дочакване.
Аз съм чакащ. Знам го.
И ако се върнем на въпроса за отиването и продължим да чакаме или да търсим,
то кога ще намерим?
Има ли полза да си отиваме?
Да си отиваме ли вече?
Да позволим другите да си отидат?
Да чакаме ли търсещите?
Да търсим ли чакащите?
Но хората си отиват от нас, когато те са готови за това. Не когато ние сме.
И ако е вярно, че ако този, който си отива, ако те обича ще се върне...
не сме ли накрая всички чакани или намерени?
Или никога чакани и никога намерени?
Не искам повече да те чакам. Твърде дълго време мина, а ти продължаваш да живееш в мен.
Не търся обяснения. Но ти не търсиш нищо...!
Те казват: "Ще ти мине! Ти не го обичаш, само си въобразяваш!".
Но те не бяха там...
Ще търся, докато мога.
Обещавам ти.
Само не си отивай.
Но не просто да си тръгнеш, да изоставиш или да се оправдаеш. Не, не... да умееш да си тръгваш по онзи красив, неутешим начин, по който най-много боли. Иначе другото всички го можем - прас, прас и айде, няма ни. Понякога толкова непохватно, толкова болезнено и толкова тромаво, че времето се разширява от нашата мудност. А в това няма нищо полезно, освен може би, че си се научил най-сетне да се вместваш в минутите. Които през останалото време така или иначе изтърваваш, чудейки се, лутайки се, бързайки, лъжейки, чакайки.
Хората си тръгват. Просто го правят. Това не е нещо ново фон-дьо-тена за 10 лева, който току що си купих. Не, не, нещо много по-различно, по-старо и изтъркано, и омръзнало, нещо, което всички сме преживели на свой или на чужд гръб или на някоя не до там банална и безлична част от тялото. И понеже винаги целта оправдава средствата, няма значение какво сме оставили зад Гърбовете на всички, зад нашия собствен и зад нечий, за който въобще не подозираме. Важното е да сме си тръгнали, иначе ще нарушим така закоравялата традиция да НЕ ОСТАВАМе. никога.
И за това трябва да се научим. А нали опитът идва с времето...то значи, трябва да си тръгваме по-често. Или да наблюдаваме как другите си отиват от нас. И да не ги спираме. И да не ги виним.
(да не ги виним, че цял МЕСЕЦ им е нужно да се оправдаят после пред себе си, да ги оправдаем пред нас. Да не ги виним, че се правят на по-интересни от колкото всъщност са, да не ги виним, че просто така захвърлят всичко, забравят и пак продължават да се правят на интересни)
Но понеже съм си такава- твърдоглава и хаотична- не разбирам дори как аз мога след толкова много "тръгвания" пак да го правя като начинаеща. Толкова си се дразня, на глупостта, че никога не правя нещо по въпроса, че чакам с месеци и месеци, само защото искам да се почувствам обичана. Колко съм глупава, че не виждам това навреме. Колко сме глупави всички, когато дори да го виждаме го крием. Нима е толкова сложно да дойдеш и да ми кажеш "Обичам те." . То може да звучи дори така "Мразя те, но те обичам" или пък
"Обичам те. Липсваш ми", или "Обичам те, но не ми липсваш." , или пък "Обичам те. Толкова ли не виждаш?!". Обичането можем да кажем по много различни начини, с много различни изрази, с много различни емоции.
По-страшното е дали да обичаш е достатъчно.
И това да ми го кажеш:
"Обичам те, но това вече не е достатъчно..."
Има хора, които живеят с нуждата да им се повтаря постоянно, че са обичани.
Защото по една или друга причина, те все търсят. Онази любов, голямата любов, любовта, без която не се живее. Но търсенето не предразполага към намиране.
Аз съм търсач. Знам го.
А какво за тези, които не търсят? Онези, чакащите всичко просто да се случи? Онези самотните, студените, нещастните, самите, изоставените които вярват или не вярват, но чакат? Но чакането не предразполага към дочакване.
Аз съм чакащ. Знам го.
И ако се върнем на въпроса за отиването и продължим да чакаме или да търсим,
то кога ще намерим?
Има ли полза да си отиваме?
Да си отиваме ли вече?
Да позволим другите да си отидат?
Да чакаме ли търсещите?
Да търсим ли чакащите?
Но хората си отиват от нас, когато те са готови за това. Не когато ние сме.
И ако е вярно, че ако този, който си отива, ако те обича ще се върне...
не сме ли накрая всички чакани или намерени?
Или никога чакани и никога намерени?
Не искам повече да те чакам. Твърде дълго време мина, а ти продължаваш да живееш в мен.
Не търся обяснения. Но ти не търсиш нищо...!
Те казват: "Ще ти мине! Ти не го обичаш, само си въобразяваш!".
Но те не бяха там...
Ще търся, докато мога.
Обещавам ти.
Само не си отивай.
Няма коментари:
Публикуване на коментар