Рози за май.

Имах такова чувство.
Че ще се случи. Точно тази вечер. Точно там.
Но не така. Защо така...как...така...?

Виждам го.
Затварям телефона.
И тръгвам.
10 метра, а сякаш километри.
как стигнах до него, никога няма да разбера.


Поглежда ме.
Вижда ме.
И изглежда уплашен.
Притваря вратата, за да мога да мина.
после ме гледа дълго.


Аз съм ядосана.
Обичам Този Театър, но това постоянно отменяне на постановки ме дразни.
И не му се усмихвам много.
Преди разговора сякаш минават дни.
а той намалява музиката.


Не мислех. Не говорех. Не се движех. Не дишах. Не продължавах. Нищо не правех.


а Деян ме гледаше.
подавам му цветята, а той все още не разбира колко е съвършен.
казвам му с половин уста, че
"са за него...за премиерата...която очевидно.."
"да....нищо, де...другият път...."
"да.."
"да....ъм...много мило...мерси, мерси...много"
"моля..."
"много са красиви..."
"нали....?"
"да....аз....благодаря ти..."
"да...е....довиждане..."
"чао..."

и през тези редове ми се усмихва.гласът му заглъхва и в момента в мен. голям мъж, а толкова шокиран. дали са били първите цветя....или просто аз...седи в колата си и не му давам възможност да ме опознае...сдържам се...защото е трудно да си толкова близо до другата част от себе си, а да не я взимаш при теб...помирисва цветята...и аз го направих преди минути...а той се усмихва...едва...защото не го прави често...сега ме познава...сега ми е благодарил...сега сме аз, Деян и трите рози с моето цвете...




*част от мен при теб е.както част от теб при мен е