сряда, юни 23, 2010

Всичко в един, единствен ден исках да разбереш за мен.



вторник, юни 22, 2010

той той той той

Забранените връзки. Тайното запознанство.
Живият интерес към новото момиче.
Ти?
Аз.
Апетити. Сладко-горчиви. Морско-солени.
казвай чао.аз ще казвам здравей.

"...кестени в ръцете си..."

сипи си смелост.
аз съм само грях.
лежерно лято.
космос в тюркоазен цвят.
отпивай глътки.
жаден си,повярвай.
изкушение ме наричаш.
а си казваш "Бягай!"
потапяш се в наслада.
но те виждам,че се давиш.

още малко ти остава.
последна глътка сякаш.
малко срещи.
и тогава...




неделя, юни 20, 2010

Изрезки от желания. Вчерашни списания. Колко бързо те прочетох.

Скачам си из блоговете. С едно щракване и съм в следващия. Попадам на разни мисли, чужди някакви, тъжни понякога, с дълги истории. А през главата ми се гонят моите собствени. Мисли,де. Напоследък много говоря. Все за едно и също: за това как се промениха Нещата в последната една година, колко пъти дръпнах дявола за опашката и колко пъти НЕ внимавах какво си пожелавам. За последния един месец си мисля, за това как в Деян започнах да се откривам, как той сега се спира и ме гледа развеселен. Животът ми прилича на шадраван и от него бликат драматургия, спомени и щастие.
Днес (а дните ми някак се сливат в едно) разбрах колко обичам хората. С всичките им недостатъци и въпреки тях самите. Обичам как някой се появява в живота ми и създава куп нови мисли, три купа нови проблеми и свръх доза емоции.
А напоследък с Нея много си говорим за любовта. Мизантропското ми разбиране за нещата от преди 1 година сега не само е обърнало глава на 180 градуса, но дори гледа в пета посока на света. Любовта в онази първа й форма, когато се чудиш дали ако се забавиш още малко ще стане чудо, когато съзнанието ти е размътено от всякакви разсъждения на тема : "Защо той/тя се държа така?!" или "И сега какво?", или "Да го/я изчакам ли още малко..?, или "А може би той/тя не е готов/а?..." и така нататък и т.н. И точно в този си период на осъзнаване защо все гоня непознати, защо все се влюбвам в актьори, защо ако не са актьори задължително разликата ни е минимум 14 години, (*"защо ли...защо..." периодът е перманентно състояние, що се отнася до това, че животаът ми в 80% е театър, буквално и преносно), та в точно този момент, срещам се аз с Хорхе Букай и преди още дори да започна да чета "Да се обичаме с отворени очи", знам как вътре ще прочета за себе си, как няма нищо случайно и затова именно главната героиния се казва Кристина..и се опитва да спаси връзката си с Роберто и бля бля и така...и...и някак си всеки ред ми казва истина, а точно сега май от истина се нуждая. Най-обичам, докато седя в автобуса, да прочета фраза, която ме кара да затворя книгата с почти осезаем трясък и да се намръщя срещу образа й в главата си. Като например: "СИНХРОНИЧНОСТ!...събитията в живота на човек се случват в синхрон, за да донесат необходимото послание, определено знание, важна възможност" или "Любов и влюбване" (тази част е трудна) "...и колко е трудно да се говори за това. И колко е трудно да преодолееш първоначалното абстинентно щастие, за да можеш да видиш другия" или "Влюбването до голяма степен прилича на маниакална екзалтация... затова някои хора просто имат потребност да се влюбват" (и добавям: и да приличат на грешни хороскопи, които дават напразни надежди на отсрещния).В крайна сметка, след цялата не-много-свързана-мисло-излиятелност се спирам на собствената ми потребност да съм влюбена. Като се започне от 6-годишната ми Първа любов, мине се през не особено кратки/дълги периоди на сълзи и сополи, не редове, ами цели пасажи и се стигне до така одумваната в този пост, последна една година. Една година, в която живях извън себе си, защото се бях заклещила в тясното пространство м/у прегръдката на Владо и собствените си илюзии. И в един момент, малко преди заветната дата една година по-късно, разбрах, че не само отдавна не съм влюбена, ами синхроничността отдавна е спряла да ни дава старт на нас двамата, че и на всичкото отгоре аз упорито отказвам да продължа напред, оплаквайки собствените си разбити имагинерни представи. ЕДНА ГОДИНА! Станах на 17, скочих с бънджи, преодолях себе си, минах хиляди Първи пъти.Тази година, същото онова време, реших да се върна. Само за малко, понеже сигурно съм слабачка, която не може ей така да спре да се надява. И не беше хубаво. Не само, че пътуването обратно самО ми говореше за глупостите ми, а и после...като видях към какво съм се стремила ми се прииска да изрежа половината си инфектиран от "любов" мозък. Не че се сърдя,задето се е променил. Не че ми е криво,защото е такъв. Само дето не ми се вмества в представите за това какво трябваше да бъде 365 дни по-късно. И сега когато говоря за него, или го срещам, или ме питат, извиквам в главата си само лошото. Което е...жалко. Защото едно време той беше най-голямото щастие.
В "С любовта шега не бива" именно той казва: "Камий, ти си само на 17, а вече не вярваш в любовта". После аз се усмихвам от мястото си и си мисля: "Владо, ти си вече на 31, а още не си повярвал в нея...". И така...и е иронично,и съдбовно,и...да речем, че така трябва да бъде.
Синхроничност!
А сега си казвам: "Ааааа, не! Този път не! Не стига, че е и по-голям от него, ами и май се чувства на 135!" и съответно убивам герантофилско-актьорофилското в себе си и пак се спирам пред служебния вход. Където винаги започва всичко.


"Колко съдби, колко мечти..животът среща или дели. Вчера напред, утре назад, в необясним до днес кръговрат."

Така,де.Причини.




събота, юни 19, 2010

ЛУНЕН СЪН

представям си.
въображението ми е като дервиш.
а някои казват, че това е всичко.


Звуците преминават на вибрации през тялото ми.
Гласът ти ми напомня на душевен оргазъм.
Тялото ти е скица на мисли непомислени.
Въздухът наоколо е материя на желания.
Аз не искам нищо повече. Само да ме гледаш. Само сините ти очи да изпълват пълния салон, да ме търсят, да ме чакат. Говориш ми за себе си, питаш ме как съм, а очите ти задават други въпроси. Саксофон. Околност в средата на лятото. Топла вечер. Всичко изстива, само ти си горещ. Само твоята кожа пари.
Аз коя съм?
Тя коя е?, питаш се.
Не те е страх,само не знаеш какво да правиш.
Вечерта заспива. Разотиват се хората. Без да питаш ме докосваш. Дишам без въздух. А ти си забравил как да живееш.
Отминаваш цветя. Обръщаш се. Напомнят ти на мен. Опитваш се да ме изгониш от съзнанието ти, но ме връщаш в сънищата си.
Прелъстен си.
Въпреки тези 19 години.
Няма разлики. Има само два живота. Две реалности.
Казваш, можеш да устоиш на изкушенията.
Когато идваш, ме молиш аз да мога.
Плъзваш поглед. Само ми говориш. Само се усмихваш. Хайде,нали си актьор, прикрий се. Направи се на друг. Вече го опита веднъж.


Но винаги първа си тръгвам.
Не се опомняй.
Шок съм.
Пак те искам



.

петък, юни 18, 2010

и така беше.и хубаво остана.

сини и кафяви.
четири.
тъжни.
очи.
гледат.
се.
дълго.
по-дълго.
от.
един.
миг.
гледат.
се.
нежно.
по-нежно.
от.
детски.
мечти.


какво е желанието,когато има бариери от години и години път.
какво е чувството,когато спирачките ти не работят и ти се блъскаш и разтрошаваш минали и минали дни.
какво е пясъкът в часовника,когато минутите се изменят и изменят във дни.
какво са очите,когато се скрити зад черни и черни очила.
какво са думите,когато ми казваш и казвам сбогом.


някак си.вероятно.може би.последен пост.последен ред.за теб.защото...

вторник, юни 15, 2010

твоите театрални приятелки

вижда ме.
седи и ме гледа.
не се усмихва първо,сякаш не може да повярва,че съм там.
уж само си седи,но знам, че се крие.
от чувствата си.
после...като дете-плаха усмивка се превръща в радостен изблик.
прикрит.
ама изблик.
ама прикрит.
и аз се усмихвам.
и махвам някак си.смешно навярно,по детски може би.
и той махва.
и някак, като че ли не спира да ме гледа.
като че ли.
после аз се обръщам.
бихме били сами си мисля.
но не сме..и...добре че.
запалва колата.
не слага колан.
едва едва се приближава към мен.
опитвам се да се взра в очите му.
защото може и да е за последно.
при нас някак всичко всеки път е може би за последно.
казва ми -Здравей.
забравила съм гласа му и той ме поразява.
за пореден път./за последен път.
казвам -Здрасти.
пауза и се усмихваме.
пита ме -Как си.
казвам му -Добре.
но него не го интересува.
усмихва се.
На кого- се питам аз.
връщам му въпроса- Ти как си?
отговаря ми- Ааа...добре...съм.
не умее да лъже.
не умее да лъже изобщо.
и какво като е обожествен актьор?!
и какво като е супер-звездно-известен?!
всеки път,когато го питам,извръща поглед.
ето какво.
вървя малко,бавя се много.
той бърза.
но се бави с мен и не тръгва, и не тръгва.
и после...се прави на етикет.
и се държи като етикет.
и даже малко ми прилича на надписа на етикет.

и потегля.

и през всичките му усмивки "очите ме молеха да спра да гледам"