твоите театрални приятелки

вижда ме.
седи и ме гледа.
не се усмихва първо,сякаш не може да повярва,че съм там.
уж само си седи,но знам, че се крие.
от чувствата си.
после...като дете-плаха усмивка се превръща в радостен изблик.
прикрит.
ама изблик.
ама прикрит.
и аз се усмихвам.
и махвам някак си.смешно навярно,по детски може би.
и той махва.
и някак, като че ли не спира да ме гледа.
като че ли.
после аз се обръщам.
бихме били сами си мисля.
но не сме..и...добре че.
запалва колата.
не слага колан.
едва едва се приближава към мен.
опитвам се да се взра в очите му.
защото може и да е за последно.
при нас някак всичко всеки път е може би за последно.
казва ми -Здравей.
забравила съм гласа му и той ме поразява.
за пореден път./за последен път.
казвам -Здрасти.
пауза и се усмихваме.
пита ме -Как си.
казвам му -Добре.
но него не го интересува.
усмихва се.
На кого- се питам аз.
връщам му въпроса- Ти как си?
отговаря ми- Ааа...добре...съм.
не умее да лъже.
не умее да лъже изобщо.
и какво като е обожествен актьор?!
и какво като е супер-звездно-известен?!
всеки път,когато го питам,извръща поглед.
ето какво.
вървя малко,бавя се много.
той бърза.
но се бави с мен и не тръгва, и не тръгва.
и после...се прави на етикет.
и се държи като етикет.
и даже малко ми прилича на надписа на етикет.

и потегля.

и през всичките му усмивки "очите ме молеха да спра да гледам"