Haven't I seen you somewhere before?
You look familiar...
You wanna dance? Yeah..
I guess I just don't recognize you with your clothes on.
What are you waiting for?!
вторник, октомври 13, 2009
понеделник, октомври 12, 2009
събота, октомври 10, 2009
Стига вече...
Виждаш ли...
всичко е толкова просто.
Омръзна ми от твоята омраза.
Заразна и предаваща симптоми на най-новата грипна зараза.
Виждаш ли...
есента никога няма да е моят сезон.
Дотегна ми от този листопаден моно тон.
Слушаш ли...
вече мълчанието е тягостно и дълго.
Слушаш ли...
вече думите ни са все по-глухи.
Не съжалявам...
твоята истина не искам да е моя.
Не съжалявам...
повярвай в заблудата..тя си е само твоя.
И да искам...
няма да съм същата.
И да искам...
няма да ме интересува.
Заблуждаваш се...
всичко, което ти се иска не е наистина.
Заблуждаваш се...
живееш с мисълта, че това което виждаш е същностно.
Но се лъжеш...
лъжата аз никога няма да забравя.
И да, лъжеш се...
и на мен вече ми е толкова тягостно.
Предпочитам...
да съм сама.
Предпочитам...
да те няма.
По-добре...
да си другаде, когато ме боли от твоите действия.
По-добре...
да си с нея, вместо да ми натякваш колко греша.
Но не виждаш...
ти отдавна си много далече от мен.
Но не виждаш...
а аз нямам желание вече да се боря за твоето присъствие.
И не слушаш...
когато ти казвам безмълвно, колко ми писна.
И не слушаш...
но безразличието е вече моята истина.
стига вече
всичко е толкова просто.
Омръзна ми от твоята омраза.
Заразна и предаваща симптоми на най-новата грипна зараза.
Виждаш ли...
есента никога няма да е моят сезон.
Дотегна ми от този листопаден моно тон.
Слушаш ли...
вече мълчанието е тягостно и дълго.
Слушаш ли...
вече думите ни са все по-глухи.
Не съжалявам...
твоята истина не искам да е моя.
Не съжалявам...
повярвай в заблудата..тя си е само твоя.
И да искам...
няма да съм същата.
И да искам...
няма да ме интересува.
Заблуждаваш се...
всичко, което ти се иска не е наистина.
Заблуждаваш се...
живееш с мисълта, че това което виждаш е същностно.
Но се лъжеш...
лъжата аз никога няма да забравя.
И да, лъжеш се...
и на мен вече ми е толкова тягостно.
Предпочитам...
да съм сама.
Предпочитам...
да те няма.
По-добре...
да си другаде, когато ме боли от твоите действия.
По-добре...
да си с нея, вместо да ми натякваш колко греша.
Но не виждаш...
ти отдавна си много далече от мен.
Но не виждаш...
а аз нямам желание вече да се боря за твоето присъствие.
И не слушаш...
когато ти казвам безмълвно, колко ми писна.
И не слушаш...
но безразличието е вече моята истина.
стига вече
вторник, октомври 06, 2009
Толкова е просто.
Виждаш ли...
Октомври никога не е Май.точка
И това е като да разбереш, че принцът на белия кон никога не идва (или ти се налага да го чакаш прекалено дълго), защото в повечето случаи идва само конят. Но нас това не ни устройва! Все пак и ние си имаме изисквания и те не са никак малко! Да не говорим колко е висока летвата в конното надбягване... тогава става една... трополеща какофония. И в крайна сметка и без кон/е си оставаме.
По някое време на трасето се чува конски ход и ние за сетен път се изпълваме с надежда, че "ето го, това вече ще е моят принц!!!!", изправяме си и... ами не е. Оказва се, че е просто обяснението на липсата и на принцове, и на коне: а именно -
принцове на бели коне няма, затова хващай първия с магаре!
Ами ако и това вече не ни устройва? Даваме си обещание, че няма да оставаме непорочни до 25, но накрая май така се оказва. Но и това не ни се нрави. Тогава какво правим? Избираме принцеса? Не, би било прекалено дори за нас самите.
И разбираме, че времето не се връща, миналото не се връща, и това, което искаме да се върне безвръзвратно си е заминало. И какво се очаква да направим? Да продължим в бъдещето, вероятно, очаквайки нови случки, които ще искаме да върнем. Но нас и този вариант ни отблъсква и тогава какво? Не се ли превръща пътят ни в затворен кръг без изход? И животът ни остава в миналото. И ние оставаме там. И търсим, търсим толкова усилено, че понякога получаваме силно сърцебиене или перманентно навлажняване на очите, когато най- накрая се оказва, че това, за което се оглеждаме отдавна не е там. Затова си го измисляме, то просто ни трябва, ние просто сме то. И нашето "то" ни казва, да спрем, казва ни, че всяко нещо идва, за да си отиде и ние не сме знак "СТОП" , с който хората да се съобразяват. Илюзорният ни свят ни поглъща и ние се загубваме. И говорим само за принца, търсим само него, искаме само него. Майната му дали ще е на кон или на магаре, на колело, на мотор, бутнат в каруцата, качил се в любимото си "Алфа Ромео" или возещ се в гадния пълен 204 (поне да беше пълен с "кралски особи") . Ние си искаме принцеската корона, и да, ще си я получим. Но от кой принц? Дано само не е от измисленият (или от чуждия) .
И октомври не е май. И аз не съм ти. И ти не си мен. Иска ми се много, толкова много, плашещо много, да върна времето назад. И никога да не бях те пускала. Тогава ми се искаше да те срещна, сега ми се иска да те намеря. И търся те. Толкова много, плаша се колко. Но ти не си оставил следи. И ми е трудно. И изреченията ми са кратки. Но те търся. И те виждам, всеки път пред очите си. Страдах. Сега тъжното се превърна в миг от всеки ден. Когато отново не те намирам. Остави ми следа. Повярвай, ще я докосна някога. Искам само да знам, че си там.
"...винаги боли, останем ли сами.."
И това е като да разбереш, че принцът на белия кон никога не идва (или ти се налага да го чакаш прекалено дълго), защото в повечето случаи идва само конят. Но нас това не ни устройва! Все пак и ние си имаме изисквания и те не са никак малко! Да не говорим колко е висока летвата в конното надбягване... тогава става една... трополеща какофония. И в крайна сметка и без кон/е си оставаме.
По някое време на трасето се чува конски ход и ние за сетен път се изпълваме с надежда, че "ето го, това вече ще е моят принц!!!!", изправяме си и... ами не е. Оказва се, че е просто обяснението на липсата и на принцове, и на коне: а именно -
принцове на бели коне няма, затова хващай първия с магаре!
Ами ако и това вече не ни устройва? Даваме си обещание, че няма да оставаме непорочни до 25, но накрая май така се оказва. Но и това не ни се нрави. Тогава какво правим? Избираме принцеса? Не, би било прекалено дори за нас самите.
И разбираме, че времето не се връща, миналото не се връща, и това, което искаме да се върне безвръзвратно си е заминало. И какво се очаква да направим? Да продължим в бъдещето, вероятно, очаквайки нови случки, които ще искаме да върнем. Но нас и този вариант ни отблъсква и тогава какво? Не се ли превръща пътят ни в затворен кръг без изход? И животът ни остава в миналото. И ние оставаме там. И търсим, търсим толкова усилено, че понякога получаваме силно сърцебиене или перманентно навлажняване на очите, когато най- накрая се оказва, че това, за което се оглеждаме отдавна не е там. Затова си го измисляме, то просто ни трябва, ние просто сме то. И нашето "то" ни казва, да спрем, казва ни, че всяко нещо идва, за да си отиде и ние не сме знак "СТОП" , с който хората да се съобразяват. Илюзорният ни свят ни поглъща и ние се загубваме. И говорим само за принца, търсим само него, искаме само него. Майната му дали ще е на кон или на магаре, на колело, на мотор, бутнат в каруцата, качил се в любимото си "Алфа Ромео" или возещ се в гадния пълен 204 (поне да беше пълен с "кралски особи") . Ние си искаме принцеската корона, и да, ще си я получим. Но от кой принц? Дано само не е от измисленият (или от чуждия) .
И октомври не е май. И аз не съм ти. И ти не си мен. Иска ми се много, толкова много, плашещо много, да върна времето назад. И никога да не бях те пускала. Тогава ми се искаше да те срещна, сега ми се иска да те намеря. И търся те. Толкова много, плаша се колко. Но ти не си оставил следи. И ми е трудно. И изреченията ми са кратки. Но те търся. И те виждам, всеки път пред очите си. Страдах. Сега тъжното се превърна в миг от всеки ден. Когато отново не те намирам. Остави ми следа. Повярвай, ще я докосна някога. Искам само да знам, че си там.
"...винаги боли, останем ли сами.."
събота, октомври 03, 2009
Смисълът
Разбрах го! Това е! Смисълът!
Какво прозрение е да разбереш, че човек не може да се промени, дори да не се харесва. Затова е по-добре да се харесва. И този човек също се учи докато е жив и пак умира глупак. И в глупостта си решава да се влюби. Разбира се, в някой друг глупак, който среща по пътя си, който се сблъсква в света му и го разбива, и го преобръща целия!И дори добре да живее- умира. Или се жени- на кой, която съдба повече му харесва. И всъщност се оказва, че човек е образуван от енергиите на небето и земята, и се ръководи от закономерностите на четирите сезона. А тези сезони се сменят в живота му, както се сменят денят и нощта. Но ако това води до разсъждения, не е ли човек най-често нещастен, докато размишлява? Не открива ли тогава колко несъвършен е всъщност? Но въпреки това несъвършенство е щастлив? Щастлив, когато притежава това, което сам обича, а не това което другите харесват.
Колко много хора има по света... намери ме. За справка: звездите
За контакт: луната
По пътя към: слънцето
петък, октомври 02, 2009
Септември си отиде
Събуди ме! Събуди ме! Вече е октомври и лятото си отиде, с тихи стъпки, както дойде и както аз отидох при него. Е, да, то ще с върне...след време. Но точно това лято си отиде завинаги..и то не беше моето, не било за мене писано, не бе от мене живяно. Затова просто ме събуди, с усмивка искам да се върна в реалното време. Дори да знам, че такова няма - моята реалност ще бъде размита от всичките случки, случващи се наоколо, зад мен, в порядъчен вид и както ги искам. Септември си отиде, "и никой не разбра, отиде си лятото, идва есента, тръгвам някъде и непознати улици ще извървя, себе си искам да разбера". Съня се пропуква, слънцето се пропуква, животът ми се пропуква и това, което си мислех, че обичам вече не е същото. И ти се пропукваш. Листата окапват, превръщат се в жълта шума, в която всички се заравяме, поради различни причини. Важното е да сме в шумата! Някога, ти обеща, че ще ме събудиш, когато септември превърне и последния си ден в слънчев спомен. И аз още чакам събуждането..чакам гласа ти. Но теб просто те няма. И аз се събуждам сама. Нима откриваш нещо ново? Сама. Сам. Сами. Спрегни си тази пуста дума както искаш- в две лица, в трето, в едно число, както й приляга, или в множествено, както сме свикнали. И не можах да бъда твоето лято, ти бе прекалено далеч. Но аз не харесвам есента, съжалявам. Тя не ме изпълва със радост, не ми дава крила. Не ме тласка към новия скок, затваря врата след врата, прогнозата - с преваляваня, времето - облачно, и не, нямам нищо против сивото, но жълтото ми напомня повече, и тази есен, знам, че ще е различна от другите. И все пак отново монотонно дъждовно еднаква. И през тази есен, аз ще започна наново. Ще видиш! Ще напиша наново деня си, ще ти покажа! И може би, след време, когато октомври си отиде, ще ми липсва поне малко. (за съжаление се изпълвам със съмнение) И ако октомври ми донесе новогодишните желания, обещавам ти, ще се влюбя в есента, в тази и следващата..и щом не можах да бъда твоето лято, нека поне бъда твоята есен, и тази, и следващата...
Лятото си отиде, септември си отиде, навиците ми си отиват...
Ще останеш ли?
Събуди ме..
Лятото си отиде, септември си отиде, навиците ми си отиват...
Ще останеш ли?
Събуди ме..

Абонамент за:
Публикации (Atom)