Remember you

Научѝ се да ме прегръщаш
както аз се учих да преглъщам теб
По устните си се учѝ да ме разбираш
както аз те учих да целуваш нея
Не искам да ти приличам нито на нощ
нито на ден
нито на себе си
нито на мен
Премини през тялото ми и не оставяй нищо
както аз не оставам тук до късно
Не ми привиквай на усмивката
еднонощна е
и за теб се появява само когато си тръгваш
Нищо не искам да ми даваш
задръж при тебе близо всяка моя
уж случайна
близост
Аз и ти
ние никога не сме се виждали на светло
Така както
винаги
е било
по-лесно.

Ти такава ме направи

Ти ми правиш нещо.
Правиш ми го постоянно.
Правиш ми го, докато заспивам.
Докато заспивам тихо в тебе.
Правиш ми щастливо,
правиш ми го диво.
Ти си този -
дейния,
непостоянния
и тайния.
Ти си този,
който ме измисля,
първата ми дума сутрин
и последното мълчание
на отиване.
Ти ми правиш нещо.
Правиш го различно,
тихо,
неприветливо,
без да имаш право,
ме градиш, рушейки ме.
Буря правиш ме
и после...на отломки ме оставяш.
Правиш ме с шума на всичките стихии,
после правиш ме обичаща.
Не знам какво, но...
не спирай да го правиш.
Аз съм бяла тук пред теб,
с аромата на сега отсечено платно...
и от твоите ръце ще бъда изрисувана,
от твоите очи ще остарявам...
от мен трагически шедьовър ще направиш.

Правиш ми го, казвам ти,
правиш ми го
все насън,
в такситата,
в леглото ми
и в самолетите,
в чуждите ми мисли,
вън,
докато те няма
при шедьовъра ти
да му придадеш живот...
правиш ме - да правя другите да ги боли.

Да не ме забравиш

може би е редно да мълча.
розовото рядко проговаря.
нека само аромата си стои,
в тебе с устните си го затварям.

пускам влакове покрай клепачите си.
много шум и после...нищо.
скрила съм пейзажите от погледа си
да не ми напомнят колко съм далечна.

"липсваш ми" са прости думи.
скрити зад нещастни чувства.
ледено ми е да ти ги казвам на отиване,
след което няма да се върна.

само старите адреси в други краища на света
ще ме върнат пак при тебе,
ще ме носят с всяка нощна красота,
да ме виждаш как се смея дневна,
да ме помниш, че на лято ти ухая,
да не спираш да ме искаш, гневна,
да ме криеш от света си, никой да не може да ме вземе..

но може би е редно да мълча.
по-добре е, сигурно.
от мълчанието не ти остават никакви следи.
но съм толкова нередна,
ще ти кажа всичко - нека те боли.
свят да ти се вие, че не ме обичаш.
всичко в тебе да гори.
ще съм искрена, първична.
белези ще ти оставя
да стоят, в тебе всичко да запалят...
та да може да не ме забравиш.

Платежоспособните

Плащам си да ме наричат галено.
Плащам като задлъжняла уличница.
Вадя си от джоба мимолетното.
И го подавам на страдалеца.
Плащам с плътните си устни.
Плащам с хубавите си очи.
Плащам само нощем късно.
Плащам да не ме боли.
Бъркам надълбоко - до омразата,
вадя я, на дребно я разменям,
за оная другата, заразната,
оная дето ме погребва.
Плащам си да се преструвам на обичаща.
Струва цяла шепа от сълзите ми.
Плащам и затварям всички пътища,
еднократно е обичането ми.
Ще ме питаш
"не боли ли?'
Ще ти кажа,
че боли.
Но безплатното е само косвено -
то, безплътното не се руши.
А пък аз съм цялата от сетива изплетена.
Виж ми дланите - горят.
От монетите на младостта погубена
до посления ми плътен път.

Ако този път

Ако този път се науча да докосвам правилно, вероятно той няма да изчезне. Ако този път той не изчезне, вероятно ще караме велосипедно щастливи някъде, напред към залеза. Ако този път не гледам залеза сама, сигурно той ще се буди на отсрещната страна на леглото..
Такъв един, по свое му различен, не много романтичен, циничен, критичен, не самокритичен, не и себичен. А обсебващ, летящ, към мене поемащ, неспящ, разкриващ ми всичко, отдаден, смутен, мълчалив, когато ме няма... любящ. И стопен от копнежи, разтопен, топъл, пълен със мен, вероятно ще бъде, вероятно, един ден.. Ден, в който ще знам как се целува безопасно, ден, в който го спирам от бързия бяг, ден, в който няма да питам "Къде ли греша..".
Ако този път се науча да чакам, ако съумея да бъда за малко сама, може би ще те срещна по пътя, можем и да си поделим после нощта.
Ако този път се науча на твоето, вероятно ще бъда щастлива. Щастлива е малко, ще бъда... със теб. Ще бъда безкрайна, омаяна, полудяла... от свръхдоза живот.
Ако този път се науча да бъда аз разказ,а не просто тъжна история... ще напиша, че край-няма-да-има. И ще се кръстя с твоето име. Ще се запиша под нечия мисъл, ще се надраскам за добро утро с разкривен почерк на възглавницата ти, ще ме изричат наглас безгласни нещастници.
И ще смеся поезията с проза, а в прозата се влюбват телата. Поетът посипва душите със пепел,но наредните букви засищат суетата...
Но ще се уча да бъда различна. Ще те пазя от внезапно изчезване. Като застрашен вид, който понякога, само понякога предвещава убиване.

Lemons

В момента бих те заменила за лимони.
За среднощните ми неопитани коктейли.
За предначертаните ми утре дейности.

В момента бих се съгласила да те имам.
Бих пожертвала в замяна себе си -
която още на море мирише, която още много те обича.

И в този ден посягам тихичко към болката,
от нея черпя се със сладко-кисело.
И в този ден усмихвам се наум, притисната
до стена от твоите нечисти помисли.




В момента бих те заменила за лимони.
В момента бих се съгласила да те имам.
В момента, в който почва болката.
В момента, в който ми е сладко-кисело.

Recharge

Малиново червило
и старите ти дънки със тиранти.
Бледо жълтата ми рокля на цветя
и твоите току-що откъснати лалета.
Косата ми - на вълни и с дъх на снощи
и твойта блуза на сини райета,
под която искам да прокарвам пръсти още.
Сърцето под лявото ми рамо.
И твоето сърце при мен.
И вкусът на текила със канела.
И играта на "С теб съм,ала не съвсем".
И очите ти със цвят
на горещо сутрешно кафе,
и начинът, по който се усмихваш,
докато ти казвам "Не".
И ароматът по врата ти-
само мой...безкрайно забранен.
И да съм aз в ръцете ти-
недопустимо да не са за мен.
Ударите на сърцето ти,
когато се прокрадвам върху теб.
И как от движенията ми
не остават спомени,
и как забравяш да забравиш мен.
И слънцето се разпилява тихо,
и още можем,
и много искам да не свършва,
и твоите очи по голата ми кожа...

И времето, и дрехите... не са ни нужни.
В такива нощи- теменужни.
Приятно ми е да се запознаем.
Виж- въздуха ме разсъблича...
И ме подарява на мъжът
с опасното очарование.
И ми шепне:
"Имай всичко, за което чакаш.
Имай всичко, няма време..."

Не разбирам много от изгреви.
Но разбирам от залези.
Всякакви залези.
Залези на чувства, залези на новата мода да бъдеш щастлив.
И твоите залези.
Че за къде съм без твоите залези?
Онези,които ми остави в наследство след жестокото ми самоубийство.
Онова самоубийство,което хората правят ритуално.
Само по залез.
Преди да им се случи най-страшното.
Да бъдат безконечно изоставяни.
Не ме разбирай погрешно.
И дори не ме разбирай.
Аз имам свойството да руша.
Предимно себе си.
Но вече и теб.
Веднъж проникнала в душата ти,
дълбоко зад зениците ти,
някъде навътре в главата ти,
ще се разпространя като зараза,
която никога няма да успееш да изгониш.
Защото ще съм ти.
Вечно ще съм ти.
А от себе си не можеш да избягаш
както избяга от мен.
И да ти се иска.
И да ми се иска.
Да бих се превърнала в дума,която да изговориш на друг.
Та да ме забравиш бързо и после да продължиш.
Да би ме върнал от времето,в което късно нощем
се усмихваше на виртуалната ни прелюдия,
би ме.
Но съм там.
И ти си там.
Заклещен между тежката си съвест
и брачната ти халка.
Сваляш ли я нощем?
Докато пръстите ти се движат пулсиращо по клавиатурата?
Или когато грее слънце?
Кънти ли звукът й в ушите ти?
Ослепява ли те?
Безпощадна като поглед на гладно животно,
което търсиш с нещо да нахраниш,
а то иска да се нахрани с теб...
Не се плаши.
Съвсем не боли да бъдеш ухапан.
Та нали си вече заразен?

"Искаш ли да си играем?"

И игрите вече губят смисъла си.
Ако имало е смисъл някога
да си играеш на "Обичала съм".
Крием се на светло,
а на тъмно се откриваме погубени.
Чакам още ти да си признаеш
колко много пъти съм те побеждавала.
Много време съм се губила
и под свода на ръцете ти.
Правилата на "Стражари и апаши"
сам написваш като казваш ми:
"Ела,не се страхувай.
Аз съм само нощен грях.
А утре пак ще бъдеш същата.
Ще се върнеш при децата.
И ще бъдеш само с тях.
Но тази нощ ела.
Тук във моя пристан.
Ще си непристъпна
и ще те обичам..."
Бавно разрешавам на клепачите си
теб да търсят.
След скоростното ни
среднощно състезание
време е да се разсънят.
Да те видят-истински,
примамливо болезнен,
слаб.
И да те запомнят в себе си.
Удобно безполезен.
Там.
Където си се скрил отдавна.
Много повече отдавна.
От това,което
пише на упътването.

И аз

И аз.
Отдавна спрях да те обичам.
И да се заричам.
И да те отричам.
И да те целувам.
И да се сбогувам.
И да те жадувам.
Също.
И отдавна спрях да съм очакваната.
Шумната.
Внезапната.
И непознатата.
Отдавна вече не със теб.
И не със мен.
И не със старото горящо чувство.
Толкова отдавна и далече,
че не помня имало ли те е някога
изобщо.
И забравила съм старите ни думи.
И как да спирам цялата вселена между нас.
И спрях в безкрайност.
И останах вечна.
И притихнала.
И изгоряла.
Във очите ми луната скрила
хиляди дихания нежност.
А ти.
Не спря да ме докосваш.
Да ме скриваш в тиха тъжност от света.
И не спря да се обръщаш.
Да ме търсиш.
Да се връщаш.
И мен не спря да пожелаваш.
Късно нощем.
В късна зима.
Със погубен дъх на старо вино
за сбогуване
прегръщам
мястото в сърцето ти
където за последно
спирам.

Само нашата игра не е балада... от нея те боли и се умира.

Благодаря за страстното погубване.
След тебе всяка чужда плът наказах.
На връщане от дългото пътуване
на себе си за другите разказах.
А те били са много.
И всичките научих да обичат.
Но никой не остана дълго,
на тебе все не се научиха да заприличат.
Благодаря за парещите чувства.
И късно нощем още помня.
След нашата голяма глупост,
не мога да не те догоня.
Да ти разкажа за живота.
Който снощи почна, а от днес е вече мъртъв.
Да те попитам за отрова,
за лекарство против чувства.
Благодаря за дългото сбогуване.
Навярно тук е краят на това.
За което все се връщаме,
без да си признаваме наглас за лудостта.
И всеки път завинаги си тръгвам.
И всеки път е за последно, изгарящо и шумно.
И после всеки път завинаги се връщам.
За да може да е тайно, и убиващо, без думи.
Благодаря за моята наслада.
От егоизъм на никой не ще дам да я опита.
Целувам те...
Само нашата игра не е балада...
от нея те боли и се умира.