Плащам си да ме наричат галено.
Плащам като задлъжняла уличница.
Вадя си от джоба мимолетното.
И го подавам на страдалеца.
Плащам с плътните си устни.
Плащам с хубавите си очи.
Плащам само нощем късно.
Плащам да не ме боли.
Бъркам надълбоко - до омразата,
вадя я, на дребно я разменям,
за оная другата, заразната,
оная дето ме погребва.
Плащам си да се преструвам на обичаща.
Струва цяла шепа от сълзите ми.
Плащам и затварям всички пътища,
еднократно е обичането ми.
Ще ме питаш
"не боли ли?'
Ще ти кажа,
че боли.
Но безплатното е само косвено -
то, безплътното не се руши.
А пък аз съм цялата от сетива изплетена.
Виж ми дланите - горят.
От монетите на младостта погубена
до посления ми плътен път.
четвъртък, юни 28, 2012
петък, юни 08, 2012
Ако този път
Ако този път се науча да докосвам правилно, вероятно той няма да изчезне. Ако този път той не изчезне, вероятно ще караме велосипедно щастливи някъде, напред към залеза. Ако този път не гледам залеза сама, сигурно той ще се буди на отсрещната страна на леглото..
Такъв един, по свое му различен, не много романтичен, циничен, критичен, не самокритичен, не и себичен. А обсебващ, летящ, към мене поемащ, неспящ, разкриващ ми всичко, отдаден, смутен, мълчалив, когато ме няма... любящ. И стопен от копнежи, разтопен, топъл, пълен със мен, вероятно ще бъде, вероятно, един ден.. Ден, в който ще знам как се целува безопасно, ден, в който го спирам от бързия бяг, ден, в който няма да питам "Къде ли греша..".
Ако този път се науча да чакам, ако съумея да бъда за малко сама, може би ще те срещна по пътя, можем и да си поделим после нощта.
Ако този път се науча на твоето, вероятно ще бъда щастлива. Щастлива е малко, ще бъда... със теб. Ще бъда безкрайна, омаяна, полудяла... от свръхдоза живот.
Ако този път се науча да бъда аз разказ,а не просто тъжна история... ще напиша, че край-няма-да-има. И ще се кръстя с твоето име. Ще се запиша под нечия мисъл, ще се надраскам за добро утро с разкривен почерк на възглавницата ти, ще ме изричат наглас безгласни нещастници.
И ще смеся поезията с проза, а в прозата се влюбват телата. Поетът посипва душите със пепел,но наредните букви засищат суетата...
Но ще се уча да бъда различна. Ще те пазя от внезапно изчезване. Като застрашен вид, който понякога, само понякога предвещава убиване.
Такъв един, по свое му различен, не много романтичен, циничен, критичен, не самокритичен, не и себичен. А обсебващ, летящ, към мене поемащ, неспящ, разкриващ ми всичко, отдаден, смутен, мълчалив, когато ме няма... любящ. И стопен от копнежи, разтопен, топъл, пълен със мен, вероятно ще бъде, вероятно, един ден.. Ден, в който ще знам как се целува безопасно, ден, в който го спирам от бързия бяг, ден, в който няма да питам "Къде ли греша..".
Ако този път се науча да чакам, ако съумея да бъда за малко сама, може би ще те срещна по пътя, можем и да си поделим после нощта.
Ако този път се науча на твоето, вероятно ще бъда щастлива. Щастлива е малко, ще бъда... със теб. Ще бъда безкрайна, омаяна, полудяла... от свръхдоза живот.
Ако този път се науча да бъда аз разказ,а не просто тъжна история... ще напиша, че край-няма-да-има. И ще се кръстя с твоето име. Ще се запиша под нечия мисъл, ще се надраскам за добро утро с разкривен почерк на възглавницата ти, ще ме изричат наглас безгласни нещастници.
И ще смеся поезията с проза, а в прозата се влюбват телата. Поетът посипва душите със пепел,но наредните букви засищат суетата...
Но ще се уча да бъда различна. Ще те пазя от внезапно изчезване. Като застрашен вид, който понякога, само понякога предвещава убиване.
вторник, май 22, 2012
Lemons
В момента бих те заменила за лимони.
За среднощните ми неопитани коктейли.
За предначертаните ми утре дейности.
В момента бих се съгласила да те имам.
Бих пожертвала в замяна себе си -
която още на море мирише, която още много те обича.
И в този ден посягам тихичко към болката,
от нея черпя се със сладко-кисело.
И в този ден усмихвам се наум, притисната
до стена от твоите нечисти помисли.
В момента бих те заменила за лимони.
В момента бих се съгласила да те имам.
В момента, в който почва болката.
В момента, в който ми е сладко-кисело.
За среднощните ми неопитани коктейли.
За предначертаните ми утре дейности.
В момента бих се съгласила да те имам.
Бих пожертвала в замяна себе си -
която още на море мирише, която още много те обича.
И в този ден посягам тихичко към болката,
от нея черпя се със сладко-кисело.
И в този ден усмихвам се наум, притисната
до стена от твоите нечисти помисли.
В момента бих те заменила за лимони.
В момента бих се съгласила да те имам.
В момента, в който почва болката.
В момента, в който ми е сладко-кисело.
неделя, май 20, 2012
Recharge
Малиново червило
и старите ти дънки със тиранти.
Бледо жълтата ми рокля на цветя
и твоите току-що откъснати лалета.
Косата ми - на вълни и с дъх на снощи
и твойта блуза на сини райета,
под която искам да прокарвам пръсти още.
Сърцето под лявото ми рамо.
И твоето сърце при мен.
И вкусът на текила със канела.
И играта на "С теб съм,ала не съвсем".
И очите ти със цвят
на горещо сутрешно кафе,
и начинът, по който се усмихваш,
докато ти казвам "Не".
И ароматът по врата ти-
само мой...безкрайно забранен.
И да съм aз в ръцете ти-
недопустимо да не са за мен.
Ударите на сърцето ти,
когато се прокрадвам върху теб.
И как от движенията ми
не остават спомени,
и как забравяш да забравиш мен.
И слънцето се разпилява тихо,
и още можем,
и много искам да не свършва,
и твоите очи по голата ми кожа...
И времето, и дрехите... не са ни нужни.
В такива нощи- теменужни.
Приятно ми е да се запознаем.
Виж- въздуха ме разсъблича...
И ме подарява на мъжът
с опасното очарование.
И ми шепне:
"Имай всичко, за което чакаш.
Имай всичко, няма време..."
и старите ти дънки със тиранти.
Бледо жълтата ми рокля на цветя
и твоите току-що откъснати лалета.
Косата ми - на вълни и с дъх на снощи
и твойта блуза на сини райета,
под която искам да прокарвам пръсти още.
Сърцето под лявото ми рамо.
И твоето сърце при мен.
И вкусът на текила със канела.
И играта на "С теб съм,ала не съвсем".
И очите ти със цвят
на горещо сутрешно кафе,
и начинът, по който се усмихваш,
докато ти казвам "Не".
И ароматът по врата ти-
само мой...безкрайно забранен.
И да съм aз в ръцете ти-
недопустимо да не са за мен.
Ударите на сърцето ти,
когато се прокрадвам върху теб.
И как от движенията ми
не остават спомени,
и как забравяш да забравиш мен.
И слънцето се разпилява тихо,
и още можем,
и много искам да не свършва,
и твоите очи по голата ми кожа...
И времето, и дрехите... не са ни нужни.
В такива нощи- теменужни.
Приятно ми е да се запознаем.
Виж- въздуха ме разсъблича...
И ме подарява на мъжът
с опасното очарование.
И ми шепне:
"Имай всичко, за което чакаш.
Имай всичко, няма време..."
събота, април 14, 2012
Не разбирам много от изгреви.
Но разбирам от залези.
Всякакви залези.
Залези на чувства, залези на новата мода да бъдеш щастлив.
И твоите залези.
Че за къде съм без твоите залези?
Онези,които ми остави в наследство след жестокото ми самоубийство.
Онова самоубийство,което хората правят ритуално.
Само по залез.
Преди да им се случи най-страшното.
Да бъдат безконечно изоставяни.
Не ме разбирай погрешно.
И дори не ме разбирай.
Аз имам свойството да руша.
Предимно себе си.
Но вече и теб.
Веднъж проникнала в душата ти,
дълбоко зад зениците ти,
някъде навътре в главата ти,
ще се разпространя като зараза,
която никога няма да успееш да изгониш.
Защото ще съм ти.
Вечно ще съм ти.
А от себе си не можеш да избягаш
както избяга от мен.
И да ти се иска.
И да ми се иска.
Да бих се превърнала в дума,която да изговориш на друг.
Та да ме забравиш бързо и после да продължиш.
Да би ме върнал от времето,в което късно нощем
се усмихваше на виртуалната ни прелюдия,
би ме.
Но съм там.
И ти си там.
Заклещен между тежката си съвест
и брачната ти халка.
Сваляш ли я нощем?
Докато пръстите ти се движат пулсиращо по клавиатурата?
Или когато грее слънце?
Кънти ли звукът й в ушите ти?
Ослепява ли те?
Безпощадна като поглед на гладно животно,
което търсиш с нещо да нахраниш,
а то иска да се нахрани с теб...
Не се плаши.
Съвсем не боли да бъдеш ухапан.
Та нали си вече заразен?
Но разбирам от залези.
Всякакви залези.
Залези на чувства, залези на новата мода да бъдеш щастлив.
И твоите залези.
Че за къде съм без твоите залези?
Онези,които ми остави в наследство след жестокото ми самоубийство.
Онова самоубийство,което хората правят ритуално.
Само по залез.
Преди да им се случи най-страшното.
Да бъдат безконечно изоставяни.
Не ме разбирай погрешно.
И дори не ме разбирай.
Аз имам свойството да руша.
Предимно себе си.
Но вече и теб.
Веднъж проникнала в душата ти,
дълбоко зад зениците ти,
някъде навътре в главата ти,
ще се разпространя като зараза,
която никога няма да успееш да изгониш.
Защото ще съм ти.
Вечно ще съм ти.
А от себе си не можеш да избягаш
както избяга от мен.
И да ти се иска.
И да ми се иска.
Да бих се превърнала в дума,която да изговориш на друг.
Та да ме забравиш бързо и после да продължиш.
Да би ме върнал от времето,в което късно нощем
се усмихваше на виртуалната ни прелюдия,
би ме.
Но съм там.
И ти си там.
Заклещен между тежката си съвест
и брачната ти халка.
Сваляш ли я нощем?
Докато пръстите ти се движат пулсиращо по клавиатурата?
Или когато грее слънце?
Кънти ли звукът й в ушите ти?
Ослепява ли те?
Безпощадна като поглед на гладно животно,
което търсиш с нещо да нахраниш,
а то иска да се нахрани с теб...
Не се плаши.
Съвсем не боли да бъдеш ухапан.
Та нали си вече заразен?
неделя, март 25, 2012
"Искаш ли да си играем?"
И игрите вече губят смисъла си.
Ако имало е смисъл някога
да си играеш на "Обичала съм".
Крием се на светло,
а на тъмно се откриваме погубени.
Чакам още ти да си признаеш
колко много пъти съм те побеждавала.
Много време съм се губила
и под свода на ръцете ти.
Правилата на "Стражари и апаши"
сам написваш като казваш ми:
"Ела,не се страхувай.
Аз съм само нощен грях.
А утре пак ще бъдеш същата.
Ще се върнеш при децата.
И ще бъдеш само с тях.
Но тази нощ ела.
Тук във моя пристан.
Ще си непристъпна
и ще те обичам..."
Бавно разрешавам на клепачите си
теб да търсят.
След скоростното ни
среднощно състезание
време е да се разсънят.
Да те видят-истински,
примамливо болезнен,
слаб.
И да те запомнят в себе си.
Удобно безполезен.
Там.
Където си се скрил отдавна.
Много повече отдавна.
От това,което
пише на упътването.
Ако имало е смисъл някога
да си играеш на "Обичала съм".
Крием се на светло,
а на тъмно се откриваме погубени.
Чакам още ти да си признаеш
колко много пъти съм те побеждавала.
Много време съм се губила
и под свода на ръцете ти.
Правилата на "Стражари и апаши"
сам написваш като казваш ми:
"Ела,не се страхувай.
Аз съм само нощен грях.
А утре пак ще бъдеш същата.
Ще се върнеш при децата.
И ще бъдеш само с тях.
Но тази нощ ела.
Тук във моя пристан.
Ще си непристъпна
и ще те обичам..."
Бавно разрешавам на клепачите си
теб да търсят.
След скоростното ни
среднощно състезание
време е да се разсънят.
Да те видят-истински,
примамливо болезнен,
слаб.
И да те запомнят в себе си.
Удобно безполезен.
Там.
Където си се скрил отдавна.
Много повече отдавна.
От това,което
пише на упътването.
петък, март 09, 2012
И аз
И аз.
Отдавна спрях да те обичам.
И да се заричам.
И да те отричам.
И да те целувам.
И да се сбогувам.
И да те жадувам.
Също.
И отдавна спрях да съм очакваната.
Шумната.
Внезапната.
И непознатата.
Отдавна вече не със теб.
И не със мен.
И не със старото горящо чувство.
Толкова отдавна и далече,
че не помня имало ли те е някога
изобщо.
И забравила съм старите ни думи.
И как да спирам цялата вселена между нас.
И спрях в безкрайност.
И останах вечна.
И притихнала.
И изгоряла.
Във очите ми луната скрила
хиляди дихания нежност.
А ти.
Не спря да ме докосваш.
Да ме скриваш в тиха тъжност от света.
И не спря да се обръщаш.
Да ме търсиш.
Да се връщаш.
И мен не спря да пожелаваш.
Късно нощем.
В късна зима.
Със погубен дъх на старо вино
за сбогуване
прегръщам
мястото в сърцето ти
където за последно
спирам.
Отдавна спрях да те обичам.
И да се заричам.
И да те отричам.
И да те целувам.
И да се сбогувам.
И да те жадувам.
Също.
И отдавна спрях да съм очакваната.
Шумната.
Внезапната.
И непознатата.
Отдавна вече не със теб.
И не със мен.
И не със старото горящо чувство.
Толкова отдавна и далече,
че не помня имало ли те е някога
изобщо.
И забравила съм старите ни думи.
И как да спирам цялата вселена между нас.
И спрях в безкрайност.
И останах вечна.
И притихнала.
И изгоряла.
Във очите ми луната скрила
хиляди дихания нежност.
А ти.
Не спря да ме докосваш.
Да ме скриваш в тиха тъжност от света.
И не спря да се обръщаш.
Да ме търсиш.
Да се връщаш.
И мен не спря да пожелаваш.
Късно нощем.
В късна зима.
Със погубен дъх на старо вино
за сбогуване
прегръщам
мястото в сърцето ти
където за последно
спирам.
Абонамент за:
Публикации (Atom)