И аз

И аз.
Отдавна спрях да те обичам.
И да се заричам.
И да те отричам.
И да те целувам.
И да се сбогувам.
И да те жадувам.
Също.
И отдавна спрях да съм очакваната.
Шумната.
Внезапната.
И непознатата.
Отдавна вече не със теб.
И не със мен.
И не със старото горящо чувство.
Толкова отдавна и далече,
че не помня имало ли те е някога
изобщо.
И забравила съм старите ни думи.
И как да спирам цялата вселена между нас.
И спрях в безкрайност.
И останах вечна.
И притихнала.
И изгоряла.
Във очите ми луната скрила
хиляди дихания нежност.
А ти.
Не спря да ме докосваш.
Да ме скриваш в тиха тъжност от света.
И не спря да се обръщаш.
Да ме търсиш.
Да се връщаш.
И мен не спря да пожелаваш.
Късно нощем.
В късна зима.
Със погубен дъх на старо вино
за сбогуване
прегръщам
мястото в сърцето ти
където за последно
спирам.

Само нашата игра не е балада... от нея те боли и се умира.

Благодаря за страстното погубване.
След тебе всяка чужда плът наказах.
На връщане от дългото пътуване
на себе си за другите разказах.
А те били са много.
И всичките научих да обичат.
Но никой не остана дълго,
на тебе все не се научиха да заприличат.
Благодаря за парещите чувства.
И късно нощем още помня.
След нашата голяма глупост,
не мога да не те догоня.
Да ти разкажа за живота.
Който снощи почна, а от днес е вече мъртъв.
Да те попитам за отрова,
за лекарство против чувства.
Благодаря за дългото сбогуване.
Навярно тук е краят на това.
За което все се връщаме,
без да си признаваме наглас за лудостта.
И всеки път завинаги си тръгвам.
И всеки път е за последно, изгарящо и шумно.
И после всеки път завинаги се връщам.
За да може да е тайно, и убиващо, без думи.
Благодаря за моята наслада.
От егоизъм на никой не ще дам да я опита.
Целувам те...
Само нашата игра не е балада...
от нея те боли и се умира.

I got a problem

В рима пишат само тъжните поети-
аз съм цял, изтръпнал огън,
на никой вече няма да редя куплети.
Аз съм твоето димящо дуло
след последния убит от упор,
аз съм ти куршума нощем,
след започното ново утре.
И съм пепел, и съм страст,
аз над твойта жар не ще се спра,
от жарава съм възкръснала
и в жарава ще умра.
Аз съм късно вино
с цвят,почернен от разбитото сърце,
с вкус на нощен грях,
с ароматен дъх на изгрев,
със зеници от наслада
точно в теб се взрях.
И прогледнах-
ти си мой
и мой ще бъдеш докато
от дулото не се откъснат вик и шепот.
И помолих-
да си мой
и мой да бъдеш докогато
от пепелта не се въздигнат миг и вечност.

Няма по-хубав знак, щом ти си с мен!

Върви си. Не потъвам под сенките и не очаквам спасения. Нито ще те връщам, нито би се върнал. Откакто не мога да устоявам на изкушенията, съм две чаши по-жива. Далече бъди. И не спирай, не напомняй за себе си. Нежните пред-зимни вокали на вятъра спират ми кръвотока, както ти го отприщваше някога. Всичкото ми се събира в две чаши. Големи. Пълни с лед.

ДИВ

В ПловДИВ е само за хубави хора. Доказано за пореден път.

Текила! Още две! Още! Сипвай, бармане! Догоре! Очите ти ми говорят с вкуса на шоколадово мартини. Там, на бара, там ще си остане нашата недоизпита чаша течен секс. Той не изветрява, не отлежава нито. Пие се на екс. Като горчивата първа глътка от сутрешното кафе за изтрезняване. Питаш ме, ще пия ли още. Наливаш ми. Искаш празен бар и празен дансинг. Искаш празен поглед. Празен стол. Да си празен искаш. Цинично отговарям ти. Гледам в нея припряно пиянски. А теб - опиянена. Моят край е твоето движение, когато вадиш нова бутилка. Палиш. Цигара. Палиш мен. До рано утре искам да те пия. Дрегер ще ми бъде празното легло. Но сега... сипвай, бармане! Догоре! А утре ми се обади.

I'm glad you came

Трептенето на курсора в бялото поле е същото като тази вечер. Дъждовно, ромолящо, саботиращо последните навярно истински горещи нощи, които са останали.

Сега, едно жарко лято по-късно, един сезон на истински човешките желания и страсти, на нагона, на жегата по морските барове, засилена от спасители на име Johny, на безсмислието от пиенето на текила в шотове...
сега, в един късен час на септември (късен за все още не адаптираните към софийския пулс)
всичко е толкова различно, преобърнато на опаки, с дънота нагоре, както през последните августовски дни в Приморско.
В единственото ПриМОРСКО.
Което няма да се повтори нито в следващото лято, нито когато и да било. Защото всяка капка ще напомня само за тези пет нощи. Само за тези пет дни.
Толкова по-късно, колкото трае тена ми, паническият ужас от пишещите клавиши се изпарява под формата на изостаналата самотна мараня на пътя навръщане от едно далечно, ново място, което ми напомни, че какъвто и да е сезона, никога няма да спре да ми бъде лято в сърчицето. Във влажните нощи, които се закотвиха като рибарска кука в него. За да може сега 7 месеца да ми държи топло.
И така. Ще бъда гид. Ще бъда транспортер, телепат и холограма на онова място. За да припомня отново на Веси, че в онзи малък, залят от парещото слънце град, имаше един прекалено малък хотел, за тези, които искахме да си поканим на гости; едни прекалено семейни и търсещи спокойствие хора, които не разбираха нищо от режима ни "ставане-плаж(мъже)-липса на храна-баня(мъже)-храна(мъже)-нощ(мъже)-сутрин(мъже)-липса на сън(мъже!)-плаж-..."; ще й напомня още (не че ще забрави,но ми е потребно още и още! да й разказвам общите ни и не съвсем спомени), че имаше улици и липса на такива, които не разгледахме и които ни отвратиха със скуката си на всеобщото оживление от миризмата на дюнери и дюнерджии. Не че не беше част от чара.
Но не тези спомени са това, което ни направи като сплав. Като магнит и метала, които винаги ще се търсят. Аз знам, че в задухата на столичния шум, всичко, което ще има значение е един плажен бар с поличбеното име <<МОХИТО>>, един син дюшек, тонове плажно олио, циганина с царевицата... и безкрайно ситния пясък,който наброяваше желанията ни, и безкрайно чистата вода, в която отраженията ни изглеждаха щастливи до синьо. Много важно, Веси, ще бъде да не забравиш Влади и Иван! И особено Иван. Когато аз лично толкова...обикнах.
На връщане в София под незатихващата музика от най-близкия бар, който ми отне значително количество мозъчни клетки, за да го запомня с позицията му в интервал 2 минути от вкъщи, си представях как сега цяла зима ще ми мирише на него. Защото без него не можеше. Защото светът е миниатюрен. И аз го срещнах. Такъв един, по морски съвършен, такъв един толкова кафяв, че разтопения шоколад по тялото му не личеше в тъмната нощ. Със зеленото на морето в очите си. И със солта от текилата по устните си. И ароматът му по моята кожа, така както пясъкът още пари под нея.
Такъв беше той.
Онзи, който ми символизира лятото в очите, онзи, без когото там нямаше да бъде същото. Онзи, който ми говореше мръснишки нежно, докато в сърдечния ми вълнолом се разливаха на бумтежи вълни от коктейли. Онзи с красивото тяло, безсрамен.
Един той по-късно и куп описания на след-среднощното ни запознанство, дори София е карсива по свое му. Някак свойски завладяла цялата ми същност.
Прилична и благоприлична.

И в сладостта на спомените 10 текили, един Марин, едно ПриМорско и едно лято добиват цвета на отлежало на дъното щастие.