Тя ми каза, че го е видяла. На светофара пред НАТФИЗ. Каза ми, че се е блъснала в него. Каза ми, че е побързала да се махне от там, когато я е погледнал.
Спомням си първата ни среща. Той носеше брутална бебешко-розова тениска. Спомням си как същия ден обяснявах, че момче/мъж в розово каквото-и-да-е е най-ужасното нещо, което може да се появи в слънчев ден на улицата. Фактът, че преди месец баща ми /БАЩА МИ, за Бога/ ми се появи доволен в розов пуловер е друга тема. Спомням си, че спря да вали точно, когато излязох от театъра. Спомням си, че Злати дълго ме убеждаваше да си тръгна с нея. Не го направих. И сега, когато пиша това, ръцете ми треперят. Почти като в онази майска вечер преди толкова време. Но много, много по-слабо. Обикновено имам навика да пиша за силните си преживявания, за това, което обичам. За сбъдналите се мечти. И от тази гледна точка е странно, че до днес не се появи нищо за 14 май. Ни-що. Той присъстваше в стотици метафори, да не кажа всяка, но така и не участва пълнозначно в това, което исках да кажа.
Никога няма да забравя онази вечер. Имам чувството, че никога не се е случила. А в съзнанието ми е толкова плътна и истинска, че сякаш е било вчера. Още усещам паветата под пантофките си и лекия вятър, който разпиляваше полата ми.Любимата ми бяла пола. Още поглеждам в очите на Захари, когато се спря пред мен. Още настръхвам от топлината във въздуха. Спомням си, че чаках. Чаках дълго. Говорех с Деси по телефона и гласът ми звучеше като скриптяща грамофонна плоча. Не можех да си намеря място. Представям си комичната гледка, ужас! Говорех, говорех, говорех. Несвързано. Напосоки. Без каквато и да е връзка със ситуацията. Тя ми говореше, даваше ми кураж, който не съм и представяла, че ще ми трябва. Беше по-страшно дори от скока с бънджи. Беше ужасно страшно. От тогава си знам, че ме е супер страх, когато идва време да стане онова, което искам. И тогава го видях.
Още си изпускам телефона при спомена. Точно както стана и тогава. Говореше и ръкомахаше. Беше просто неустоим. И после той ме видя. Очите му се спряха върху мен и кълна се, настъпи катаклизъм. Света се завъртя, обърна се, после пак, после се разтресе, после се разцепи, натроши се, избухна, изгоря и се вледени, изчезна и се роди отново.
После, понеже съм страхливка казах на Деси, че ще си ходя. И до днес съм сигурна, че ако беше там с мен щеше да ме убие. Затвори ми и ме остави сама. "защото иначе нямаше да го направя". Имах чувството, че са ми казали, че след 3-2-1 ще се случи най-ужасното нещо, познато на света. Боже, как се страхувах...
от тук нататък се случиха няколко последователни отивания и връщания, назад и напред, докато накрая той не ме улесни и не тръгна да си ходи.
Спомням си как си помислих "Няма да имаш друг шанс, просто не мисли!". Същото ми го беше казал Илиян преди скока, и да, нямаше полза.
Въпреки това се обърнах и след секунди си говорехме нещо за автографи, фенове, пиеси, времето, София, училището ми. Обсъждахме архитектурата, Германия и звънящия ми телефон. Спомням си колко близо беше. Вятърът донасяше аромата му вътре в мен и през тази секунда небето хиляди пъти се удари в земята. После търсих химикалка, нервно изпусках неща. Сега осъзнавам колко съм го стресирала. Много повече, отколкото изглеждаше да е. И писа. Говорейки. Усмихвайки се. Спомням си как попивах с поглед и тяло, всичко наоколо. Но сякаш нямаше "наоколо". Залязващото слънце си играеше с кожата му. Какаово-шоколадов. Усещах, че ако го докосна няма да се удържа. какво глупаво малко момиче!
После ми подаде тетрадката. Спомням си колко дълго го гледах, докато превключа реакциите на тялото си. Потъвах в очи, които бяха неутешимо тъжни. Беше ужасно.красиво. Без да искам. Помолих го да го прегърна. И той. Без да иска. Се съгласи.
С риск да разваля момента- просто щях да повърна. Оставете ги пеперудите в стомаха. Бях пълна с тях.
Първият физически контакт с някого е уникален. Първият физически контакт с някого, когото харесваш е неповторим. Първият физически контакт с любовта на живота ти те изпраща в друга галактика. Спомням си мириса на изветрелия парфюм по кожата на врата му. Спомням си как вдишах, все едно, че ми беше последна глътка живот. Спомням си как плъзнах длан по гърба му. Та той ме притискаше до себе си. Толкова много. Толкова дълго. Толкова нежно. Усещах го. Чувствах се на мястото си. Усещах всяка извивка на тялото му. Уморените му мускули. Плата на тениската точно под недишащия ми гръден кош. Спомням си, че затворих очи и разбрах, че искам да прекарам живота си с него. за човек , който е само на 16 това прозрение е плашещо. и смешно. но повече плашещо. Усещах как мига свършваше. Ръцете му спряха на гърба ми и той ме отпусна. Когато си отивах от него цялото ми тяло ме болеше. Такава болка и до днес чувствам, когато го гледам на сцената. Докоснах раменете му и му се усмихнах. Той не каза нищо.
И аз не съм казвала на никого нищо от това, че погледите ни бяха на сантиметър разстояние.
Сбогувахме се. Той заминаваше. За дълго.
Прибирах се. Пеша. Сама. С паднала батерия в телефона. Същински кошмар!
Докато вървях плачех. Хората ме гледаха странно. Някои искаха да ми помогнат.
После плаках като бебе цяла нощ. След много часове прочетох какво е написал.
Пак плаках. Дълго.
Заспах едва на следващата сутрин.
От тогава мина много време. А той и до днес ми носи само сълзи. Не си спомням път, в който да съм се усмихнала със сухи очи. Не си спомням ден, в който да не съм мислила за него. Понякога се чудя дали и той си ме спомня. Има дни, в които дълго тъгувам. Понякога ми се искаше да бях човек, който не ходи на театър. и не го харесва. Уви. Понякога поглеждам към листа хартия и отново съм там. Спомням си всичко. Както сега. Както винаги.
Последната ни среща беше на погребението на Коко Азарян
Така си го спомням от последния път
Как плаче
Сякаш бяха минали хиляда години
Последния ми спомен за него е празното алфа ромео
И пустата околност на театъра
Обвиняват ме, че сравнявам всички с него. Че съм се затворила да изпитвам това към някой, който ще го знае. Наивна съм била. Понякога ми казват, че ме разбират. И знаят как се чувствам. Не знаят. Никога няма да разберат.
Не искам последната ни среща да е на погребение.
Не искам последният ми спомен да е черен.
Аз още дълго ще посвещавам думите си на теб. Още много време ще пазя чувствата си към теб.
Винаги ще си част от живота ти, макар аз никога да не бъда част от твоя. Завинаги ще те помня.
Обичам те, Владо. Много те обичам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар