Синева

Ти отмина,
ти отмина, ти отмина...
Сякаш сън, сякаш сняг, сякаш дъжд,
сякаш пролет и есен, и зима...
Твойта сянка над младата ръж се изви
като кърпа синя.
Непрежалена тъжна шега като яребица се заобажда.
И една ароматна тъга почна лекичко
да те възражда.
Аз се спрях,
аз се спрях и затворих очи,
вероятно да те преживея.
А душата виновно,
виновно мълчи
само сянката мина през нея.
Само вятърът,
вятърът вейна едва,
пиле някакво изписука.
Ах каква,
ах каква синева сме забравили
някога тука.
Синева,синева...