"Искаш ли да си играем?"

И игрите вече губят смисъла си.
Ако имало е смисъл някога
да си играеш на "Обичала съм".
Крием се на светло,
а на тъмно се откриваме погубени.
Чакам още ти да си признаеш
колко много пъти съм те побеждавала.
Много време съм се губила
и под свода на ръцете ти.
Правилата на "Стражари и апаши"
сам написваш като казваш ми:
"Ела,не се страхувай.
Аз съм само нощен грях.
А утре пак ще бъдеш същата.
Ще се върнеш при децата.
И ще бъдеш само с тях.
Но тази нощ ела.
Тук във моя пристан.
Ще си непристъпна
и ще те обичам..."
Бавно разрешавам на клепачите си
теб да търсят.
След скоростното ни
среднощно състезание
време е да се разсънят.
Да те видят-истински,
примамливо болезнен,
слаб.
И да те запомнят в себе си.
Удобно безполезен.
Там.
Където си се скрил отдавна.
Много повече отдавна.
От това,което
пише на упътването.

И аз

И аз.
Отдавна спрях да те обичам.
И да се заричам.
И да те отричам.
И да те целувам.
И да се сбогувам.
И да те жадувам.
Също.
И отдавна спрях да съм очакваната.
Шумната.
Внезапната.
И непознатата.
Отдавна вече не със теб.
И не със мен.
И не със старото горящо чувство.
Толкова отдавна и далече,
че не помня имало ли те е някога
изобщо.
И забравила съм старите ни думи.
И как да спирам цялата вселена между нас.
И спрях в безкрайност.
И останах вечна.
И притихнала.
И изгоряла.
Във очите ми луната скрила
хиляди дихания нежност.
А ти.
Не спря да ме докосваш.
Да ме скриваш в тиха тъжност от света.
И не спря да се обръщаш.
Да ме търсиш.
Да се връщаш.
И мен не спря да пожелаваш.
Късно нощем.
В късна зима.
Със погубен дъх на старо вино
за сбогуване
прегръщам
мястото в сърцето ти
където за последно
спирам.

Само нашата игра не е балада... от нея те боли и се умира.

Благодаря за страстното погубване.
След тебе всяка чужда плът наказах.
На връщане от дългото пътуване
на себе си за другите разказах.
А те били са много.
И всичките научих да обичат.
Но никой не остана дълго,
на тебе все не се научиха да заприличат.
Благодаря за парещите чувства.
И късно нощем още помня.
След нашата голяма глупост,
не мога да не те догоня.
Да ти разкажа за живота.
Който снощи почна, а от днес е вече мъртъв.
Да те попитам за отрова,
за лекарство против чувства.
Благодаря за дългото сбогуване.
Навярно тук е краят на това.
За което все се връщаме,
без да си признаваме наглас за лудостта.
И всеки път завинаги си тръгвам.
И всеки път е за последно, изгарящо и шумно.
И после всеки път завинаги се връщам.
За да може да е тайно, и убиващо, без думи.
Благодаря за моята наслада.
От егоизъм на никой не ще дам да я опита.
Целувам те...
Само нашата игра не е балада...
от нея те боли и се умира.