Театърът не е изкуство. Или по-точно не е изкуство в смисъла, в който сме свикнали да приемаме тази дума. Той не е "храна за душата" , не е чистилище, не е кворум за постигане на душевна уравновесеност. Той, Театърът, не е разпознаване в героите. Той ти поднася съдби, които ти си срещал навярно наоколо, в живота си, които иначе не би забелязал, в които в друг момент не би се вгледал. Театърът противоречи на всички норми за частното, но не е и общо.
Той е прозорец, и като всеки прозорец поднася на "гледащия" зрелище. В това зрелище често се случва да попаднат внезапни образи, думи като "изведнъж" или пък просто въртяща се кухня. Но този прозорец не е като всички други. Уникален е с това, че в миг проблясък и се превръща в огледало. И ще запитате? Огледало? Та нали не се съобразяваме с героите? Не се, вярно е. Но огледалото ни отразява през десетки призми докато стигне дълбоко - там, където е не просто отражение, а самата действителност.
Но отричането на всичко, което сме свикнали да чуваме за театъра ме безпокои.
А какво е всъщност той? Съвсем наистина...сега?
Театърът е начин да правиш любов с непознати.Театърът е миг, който ти припомня как се живее. И вечер, в която се убиваш от страстта си. Не е често да ходиш 2 пъти в месеца на театър.Ти ходиш не на театър, ти скачаш върху него и си мислиш, че стъпваш грациозно.
Театърът не е монолог,нито диалог, нито актьори, нито декори. Театърът е ефимерност, буря в чаша вода, шепоти в симфония. Той е нишка, която в разтегнати два часа свързва душите в целия салон, в цялата им истинност- брутална, жестока, дръзка, първична, крещяща. Същност, която сънува. Сънува отворен прозорец, а пред него се разиграва...живота. Плътен, жалък, безсмислен, пропилян. Временен, несъвместим, несамодостатъчен си. Но и безтегловен, помечтан, съвършен. Живот дишащ, търсещ, туптящ, обичащ.
Единственото място, където можеш да видиш думите наистина, е там. В театъра. Не в институцията, не в сградата. А в лицето нa любим актьор или в монолога на някое дърво. Там- на антракта, посред някое последно действие, когато се питаш "И аз ли съм това?". Тогава- когато завесата се спуска, светлините се угасят, миг преди поклона, миг преди прозореца да се затръшне. Загледан в правенето на любов или унесен в него, в този миг, който минава през теб като последен полъх от трепетен месец...тогава...тогава можеш да снимаш думи с очите си. Тогава можеш да люлееш мечтите си в шеметен бяг или да потичаш с тях по зелен склон.
И ако "в края на всяка търговска улица има по един театър", то в края на всяка стена на всяка кула има по един прозорец. Със завеса, пред куклена къща, с нищо възвишено.
Защото театърът съвсем не е възвишен. Ако беше така, щеше да бъде много по-мистичен, много по- далечен.
Театърът е само приказка. Която не всеки може да разкаже.
Любов, която не всеки може да направи.
Чаша, която не всеки може да развълнува.
Думи, които не всеки може да изрече.
Сълзи, които не всеки може да изпие.
Смях, в който не всеки ще се смее.
Завеса, която не всеки може да разтвори.
Ръка, която не се подава за всеки.
Поглед, който не се подарява на всеки.
Театърът не е за всеки?
Не и ако не можеш да направиш от сърцето си прозорец.
Той е прозорец, и като всеки прозорец поднася на "гледащия" зрелище. В това зрелище често се случва да попаднат внезапни образи, думи като "изведнъж" или пък просто въртяща се кухня. Но този прозорец не е като всички други. Уникален е с това, че в миг проблясък и се превръща в огледало. И ще запитате? Огледало? Та нали не се съобразяваме с героите? Не се, вярно е. Но огледалото ни отразява през десетки призми докато стигне дълбоко - там, където е не просто отражение, а самата действителност.
Но отричането на всичко, което сме свикнали да чуваме за театъра ме безпокои.
А какво е всъщност той? Съвсем наистина...сега?
Театърът е начин да правиш любов с непознати.Театърът е миг, който ти припомня как се живее. И вечер, в която се убиваш от страстта си. Не е често да ходиш 2 пъти в месеца на театър.Ти ходиш не на театър, ти скачаш върху него и си мислиш, че стъпваш грациозно.
Театърът не е монолог,нито диалог, нито актьори, нито декори. Театърът е ефимерност, буря в чаша вода, шепоти в симфония. Той е нишка, която в разтегнати два часа свързва душите в целия салон, в цялата им истинност- брутална, жестока, дръзка, първична, крещяща. Същност, която сънува. Сънува отворен прозорец, а пред него се разиграва...живота. Плътен, жалък, безсмислен, пропилян. Временен, несъвместим, несамодостатъчен си. Но и безтегловен, помечтан, съвършен. Живот дишащ, търсещ, туптящ, обичащ.
Единственото място, където можеш да видиш думите наистина, е там. В театъра. Не в институцията, не в сградата. А в лицето нa любим актьор или в монолога на някое дърво. Там- на антракта, посред някое последно действие, когато се питаш "И аз ли съм това?". Тогава- когато завесата се спуска, светлините се угасят, миг преди поклона, миг преди прозореца да се затръшне. Загледан в правенето на любов или унесен в него, в този миг, който минава през теб като последен полъх от трепетен месец...тогава...тогава можеш да снимаш думи с очите си. Тогава можеш да люлееш мечтите си в шеметен бяг или да потичаш с тях по зелен склон.
И ако "в края на всяка търговска улица има по един театър", то в края на всяка стена на всяка кула има по един прозорец. Със завеса, пред куклена къща, с нищо възвишено.
Защото театърът съвсем не е възвишен. Ако беше така, щеше да бъде много по-мистичен, много по- далечен.
Театърът е само приказка. Която не всеки може да разкаже.
Любов, която не всеки може да направи.
Чаша, която не всеки може да развълнува.
Думи, които не всеки може да изрече.
Сълзи, които не всеки може да изпие.
Смях, в който не всеки ще се смее.
Завеса, която не всеки може да разтвори.
Ръка, която не се подава за всеки.
Поглед, който не се подарява на всеки.
Театърът не е за всеки?
Не и ако не можеш да направиш от сърцето си прозорец.
П.С.: В моменти като снощи, цялата съм неговият прозорец.и неговото зрелище
Няма коментари:
Публикуване на коментар