АДАПТАЦИЯ

обичам начинът, по който ме кара да го гледам.
обичам начинът, по който ме кара да се чувствам.
обичам начинът, по който играе.


Пак го срещам.Срещам го все по-често или понякога.Срещам го все там.Все така.А когато го срещна пак ме гледа.И оставя дупки, там където са се взирали очите му.Синята отрова, която се впива и те разбива, и те разяжда, и те разкъсва.За Деяновите очи говоря,да де.
И когато снощи (БОЖЕ,СНОЩИ!) го гледах гол как пуши цигара, как се усмихва, как прилича на дете..когато снощи претича редовете...ходи по облегалките на червения балдахин...когато снощи не можа да стигне при мен... той ме видя.Той ме погледна и ме Видя.Коленичеше и аз бях забравила за Захари, за Сганарел, за Дон Жуан, за времето, за светът...той говореше и ме гледаше.И ако си повярвам, че ме е познал...сърцето ми спира в ступор след безмълвния гърч.Думите му се вливат в мен на водопади, а разказите, които изрича, шепотът, през който се усмихва, тъгата, с която ме залива...ме убиват в сладостни копнежи. Скуката, с която си отива, начинът, по който не забравя...преценката в момента, разлката с реалността, кикотът на минутите, които ме изяждат с подигравките си, пясъкът в косите му, устните, които не се усмихват често, приликата с 21те грама, когато се приближава към ръба, поклона пред мен, който знам, че е само за мен, искам да е само за мен...
-..и пак ме поглежда.Видя ли, видя ли?!Крадешком, почти насън, почти неловко...видя ме, видя ме!Видя ме нали...нали?...аз...дали ме позна?Май ме позна...
Кой път беше това?Трети, четвърти..?Става част от живота ми.И се случва.Все по-близо.Все по-често.
но не искам да те виждам, ако и ти не ме виждаш.
както днес.
искам да се гледаме.
искам да се виждаме.



всичко е пустинно тихо, когато теб те има.
а когато липсваш е болка...



П.С.:или когато в тишината някой пее: "Спри не си отивай...ще ми бъде тъжно..."