Най-малко на себе си съм вярна.

Няма нищо до чашата с червено вино.
Само върховете на пръстите си прокарвам по ръба й и си мисля.
Само с длан я закривам отгоре и си спомням.
Как няма нищо.
Не е като празнина, а като пустота.
Не е като да те има, а като да те няма.
Няма нищо.
Че изтръгваш и потъпкваш думите ми,докато изтъркани и безцветни станат.
Че ме проклинаш да не срещам никой вече.
И във всичко да отразявам своето нищо.
Няма нищо.
Че ако те познавах, коя друга бих била?
Че ако те помнех, коя среща бих преброила?
И в себе си оставям като отпечатък своето нищо.
Ако те познавах,мисля си/спомням си, по-добре, дали нищото щеше да се промени?
Или аз щях да се позная?
Или ти щеше мен да забравиш?

казват:
"Емоцията прецаква писането ти"

а ти си моята емоция.
спри.
ето така - ...вече си нищо.