обещай ми. обещай ми,че няма да разбирам колко си остарял. обещай ми,че ще те има, когато се върна наесен. обещай ми цветя за мен този път. само веднъж. обещай ми, че ще ме прегръщаш още по-силно. обещай ми усмивките си. обещай ми ръцете си. обещай ми аромата на късно лято по кожата ти. обещай ми, че поне веднъж ще танцуваме лудо. обещай ми цялата есен. целия сезон. обещай ми целувка. обещай ми понеделниците. обещай ми, че не ще разбера за друго.искам само теб. о-бе-щай-ми.
Любовта - това е сладък пай от рая. Всеки час - сласт, страст. Тя мир не знае. Тя мир не знае. Покой не знае тя.
Похотта - и тя е гладък път през рая. Всеки ден - грях, смях. Тя мир не знае. Тя мир не знае. Покой не знае тя.
И кой отхвърля тази наслада? Но този рай води в ада. Този рай води в ада.
Любовта - това е първи грях във рая. Всеки час - сласт, страст. Тя мир не знае. Тя мир не знае. Покой не знае тя.
И кой отхвърля тази наслада? Страст, власт, чар, сласт, дъх, дух, стръв, кръв, грях смях, плач, страх, брак, мрак, пух и прах, днес - плът, утре - път, ярост и безумие, преди, след и сега, любовта ... похотта... дива, дива, дива, дива, груба, сляпа, дива буйства в нас ... страст, власт, път, плът, стръв, да, това е рай и то какъв рай, рай, рай, рай ... Но този рай води в ада. Този рай води в ада.
сряда, юни 23, 2010
Всичко в един, единствен ден исках да разбереш за мен.
сипи си смелост. аз съм само грях. лежерно лято. космос в тюркоазен цвят. отпивай глътки. жаден си,повярвай. изкушение ме наричаш. а си казваш "Бягай!" потапяш се в наслада. но те виждам,че се давиш.
още малко ти остава. последна глътка сякаш. малко срещи. и тогава...
Скачам си из блоговете. С едно щракване и съм в следващия. Попадам на разни мисли, чужди някакви, тъжни понякога, с дълги истории. А през главата ми се гонят моите собствени. Мисли,де. Напоследък много говоря. Все за едно и също: за това как се промениха Нещата в последната една година, колко пъти дръпнах дявола за опашката и колко пъти НЕ внимавах какво си пожелавам. За последния един месец си мисля, за това как в Деян започнах да се откривам, как той сега се спира и ме гледа развеселен. Животът ми прилича на шадраван и от него бликат драматургия, спомени и щастие. Днес (а дните ми някак се сливат в едно) разбрах колко обичам хората. С всичките им недостатъци и въпреки тях самите. Обичам как някой се появява в живота ми и създава куп нови мисли, три купа нови проблеми и свръх доза емоции. А напоследък с Нея много си говорим за любовта. Мизантропското ми разбиране за нещата от преди 1 година сега не само е обърнало глава на 180 градуса, но дори гледа в пета посока на света. Любовта в онази първа й форма, когато се чудиш дали ако се забавиш още малко ще стане чудо, когато съзнанието ти е размътено от всякакви разсъждения на тема : "Защо той/тя се държа така?!" или "И сега какво?", или "Да го/я изчакам ли още малко..?, или "А може би той/тя не е готов/а?..." и така нататък и т.н. И точно в този си период на осъзнаване защо все гоня непознати, защо все се влюбвам в актьори, защо ако не са актьори задължително разликата ни е минимум 14 години, (*"защо ли...защо..." периодът е перманентно състояние, що се отнася до това, че животаът ми в 80% е театър, буквално и преносно), та в точно този момент, срещам се аз с Хорхе Букай и преди още дори да започна да чета "Да се обичаме с отворени очи", знам как вътре ще прочета за себе си, как няма нищо случайно и затова именно главната героиния се казва Кристина..и се опитва да спаси връзката си с Роберто и бля бля и така...и...и някак си всеки ред ми казва истина, а точно сега май от истина се нуждая. Най-обичам, докато седя в автобуса, да прочета фраза, която ме кара да затворя книгата с почти осезаем трясък и да се намръщя срещу образа й в главата си. Като например: "СИНХРОНИЧНОСТ!...събитията в живота на човек се случват в синхрон, за да донесат необходимото послание, определено знание, важна възможност" или "Любов и влюбване" (тази част е трудна) "...и колко е трудно да се говори за това. И колко е трудно да преодолееш първоначалното абстинентно щастие, за да можеш да видиш другия" или "Влюбването до голяма степен прилича на маниакална екзалтация... затова някои хора просто имат потребност да се влюбват" (и добавям: и да приличат на грешни хороскопи, които дават напразни надежди на отсрещния).В крайна сметка, след цялата не-много-свързана-мисло-излиятелност се спирам на собствената ми потребност да съм влюбена. Като се започне от 6-годишната ми Първа любов, мине се през не особено кратки/дълги периоди на сълзи и сополи, не редове, ами цели пасажи и се стигне до така одумваната в този пост, последна една година. Една година, в която живях извън себе си, защото се бях заклещила в тясното пространство м/у прегръдката на Владо и собствените си илюзии. И в един момент, малко преди заветната дата една година по-късно, разбрах, че не само отдавна не съм влюбена, ами синхроничността отдавна е спряла да ни дава старт на нас двамата, че и на всичкото отгоре аз упорито отказвам да продължа напред, оплаквайки собствените си разбити имагинерни представи. ЕДНА ГОДИНА! Станах на 17, скочих с бънджи, преодолях себе си, минах хиляди Първи пъти.Тази година, същото онова време, реших да се върна. Само за малко, понеже сигурно съм слабачка, която не може ей така да спре да се надява. И не беше хубаво. Не само, че пътуването обратно самО ми говореше за глупостите ми, а и после...като видях към какво съм се стремила ми се прииска да изрежа половината си инфектиран от "любов" мозък. Не че се сърдя,задето се е променил. Не че ми е криво,защото е такъв. Само дето не ми се вмества в представите за това какво трябваше да бъде 365 дни по-късно. И сега когато говоря за него, или го срещам, или ме питат, извиквам в главата си само лошото. Което е...жалко. Защото едно време той беше най-голямото щастие. В "С любовта шега не бива" именно той казва: "Камий, ти си само на 17, а вече не вярваш в любовта". После аз се усмихвам от мястото си и си мисля: "Владо, ти си вече на 31, а още не си повярвал в нея...". И така...и е иронично,и съдбовно,и...да речем, че така трябва да бъде. Синхроничност! А сега си казвам: "Ааааа, не! Този път не! Не стига, че е и по-голям от него, ами и май се чувства на 135!" и съответно убивам герантофилско-актьорофилското в себе си и пак се спирам пред служебния вход. Където винаги започва всичко.
"Колко съдби, колко мечти..животът среща или дели. Вчера напред, утре назад, в необясним до днес кръговрат."
представям си. въображението ми е като дервиш. а някои казват, че това е всичко.
Звуците преминават на вибрации през тялото ми. Гласът ти ми напомня на душевен оргазъм. Тялото ти е скица на мисли непомислени. Въздухът наоколо е материя на желания. Аз не искам нищо повече. Само да ме гледаш. Само сините ти очи да изпълват пълния салон, да ме търсят, да ме чакат. Говориш ми за себе си, питаш ме как съм, а очите ти задават други въпроси. Саксофон. Околност в средата на лятото. Топла вечер. Всичко изстива, само ти си горещ. Само твоята кожа пари. Аз коя съм? Тя коя е?, питаш се. Не те е страх,само не знаеш какво да правиш. Вечерта заспива. Разотиват се хората. Без да питаш ме докосваш. Дишам без въздух. А ти си забравил как да живееш. Отминаваш цветя. Обръщаш се. Напомнят ти на мен. Опитваш се да ме изгониш от съзнанието ти, но ме връщаш в сънищата си. Прелъстен си. Въпреки тези 19 години. Няма разлики. Има само два живота. Две реалности. Казваш, можеш да устоиш на изкушенията. Когато идваш, ме молиш аз да мога. Плъзваш поглед. Само ми говориш. Само се усмихваш. Хайде,нали си актьор, прикрий се. Направи се на друг. Вече го опита веднъж.
Но винаги първа си тръгвам. Не се опомняй. Шок съм. Пак те искам
какво е желанието,когато има бариери от години и години път. какво е чувството,когато спирачките ти не работят и ти се блъскаш и разтрошаваш минали и минали дни. какво е пясъкът в часовника,когато минутите се изменят и изменят във дни. какво са очите,когато се скрити зад черни и черни очила. какво са думите,когато ми казваш и казвам сбогом.
вижда ме. седи и ме гледа. не се усмихва първо,сякаш не може да повярва,че съм там. уж само си седи,но знам, че се крие. от чувствата си. после...като дете-плаха усмивка се превръща в радостен изблик. прикрит. ама изблик. ама прикрит. и аз се усмихвам. и махвам някак си.смешно навярно,по детски може би. и той махва. и някак, като че ли не спира да ме гледа. като че ли. после аз се обръщам. бихме били сами си мисля. но не сме..и...добре че. запалва колата. не слага колан. едва едва се приближава към мен. опитвам се да се взра в очите му. защото може и да е за последно. при нас някак всичко всеки път е може би за последно. казва ми -Здравей. забравила съм гласа му и той ме поразява. за пореден път./за последен път. казвам -Здрасти. пауза и се усмихваме. пита ме -Как си. казвам му -Добре. но него не го интересува. усмихва се. На кого- се питам аз. връщам му въпроса- Ти как си? отговаря ми- Ааа...добре...съм. не умее да лъже. не умее да лъже изобщо. и какво като е обожествен актьор?! и какво като е супер-звездно-известен?! всеки път,когато го питам,извръща поглед. ето какво. вървя малко,бавя се много. той бърза. но се бави с мен и не тръгва, и не тръгва. и после...се прави на етикет. и се държи като етикет. и даже малко ми прилича на надписа на етикет.
и потегля.
и през всичките му усмивки "очите ме молеха да спра да гледам"
взимам си цветята,всичките си ги взимам.ти нещо някога да си ми дал? дал си ми.листчета.усмивчици.прегръдчици.взимай си ги. пито-платено. бартер. антитръстово законодателство.
аз пък да ти кажа, че не си спомням вече! ха!нека ти е!нека ти е...мъчно. и изобщо не се връщай.там,където веднъж изгорях. иии...изобщо не е тъжно. и не става дума,нито грях. аз съм твоите цветя. някакви си слънчогледи. Слънце ти не си.и няма да те виждам вече!
и аз...като някой алхимик от бъдещето...взимам си сентенции...крада си аромати. и аз...както миналите дни...напомням на щастието. и ти...както спомен за цветя си нежен,пъстър,блян... и ти...като мираж за сънища си прашен,някъде си скрит и...сбъдваш нечии мечти. и тя...тя както никой друг е път непроходим и някак шумно те обича. и тя...както звездите гаснат утрин рано,гасне в теб.
и тази мечта, която някак си се ражда. отгледана,приласкавана,променяна,изоставяна и намирана... тя,досущ летен дъжд,се случва тъй внезапно. и изчезва.
и ние...ние като огън,който е някога горял и ние както устни,шептели някога желания и ние като дъх по стъклени души витал и ние...ние като струни на страст,непреживяла думите.
и ах! аз улавям мечтата в ръцете си,след като за кратко я гоних, и тя,като че ли светулка на някога млада принцеса,се спира във мен.и се взирам. и търся. и чакам. пърха в сърцето ми и аз отварям очи и я пускам,след като за кратко я пазих за себе си,и тя,като че ли не светулка преди миг,сега само малка искрица.и се прокрадва. и гоня я. и няма я.
и те...като много мечти,които са се сбъднали внезапно. и те...както първата любов,която те убива. и те...те както сянка върху лист с желания. и те...както се об(р)ичат.
и той,който е превод на моя език. и той,който с думи не се описва,защото е звук само. и той,който тупти и се слива с последният лъч светлина. и той,който...
за част от мига. и тя си отива. къде ли? не зная. за част от света. и той не я спира. защо ли? не зная.
накрая...сега...докато чертая сложни схеми защо не ме обичаш отпивам сладкото от дните,в които ти не ме попита "Защо си тук? Какво ми носиш?" и нежно плъзвам длан по тихата ни тъжност и разкривам как целувки щяха да се случат...
и ето тук. разливам.сипвам си. питие с мечти. и го изпивам. и изпиваш ме и ти.
четвъртък, юни 10, 2010
ах,как обърка всичко! намирам се в несъществуващ паралел! и ако обичам те и мразя те винаги вървят заедно,то те мразя защото знам,че много ще ми липсваш цяло едно мое лято лято,време,живот и там,в тях, ще пиша щурците ще слушам очите си ще затварям как обърка всичко! с твоето не, с моето да да те искам още да си мисля още
за последно ще те гледам тези сезони колко бързо край мен се въртят не зная. не ми се искаш. и не ми липсваш. и не ми се обаждаш. а ме докосваш. и шумно сънуваш.
той става рано. тя се събужда малко преди обед. той пиe кафе. тя си прави мляко с мед. той е подреден. тя е хаос,опакован в буркан с желания. той не знае имена на цветя. тя самата е цвете. той е щастлив в свой собствен свят. тя живее не само в един. той е призрак на дните. тя е полъх от слънцето утре. той е сладко. тя е горчиво. той е мамещ. тя е убиец на изкушения. той е мълчалив. тя шепти на всички езици. той не чака,но чака нея. тя се връща,но не се връща при него.
тя минава през него като вятър. непозната. може би. но не и когато..
петък, юни 04, 2010
лед лимони чаромат щипка сол чаша текила букети от лилиуми стъпки в захарни памуци всеки ден в който те наблюдавах
"нещо в тебе ми напомня...есен..лято..нещо се променя в мене когато..."
ако някой те обича, той ще те търси. ако някой те обича, той ще ти спира дъха само с мисъл. ако някой те обича, той ще приспи луната за теб. ако някой те обича, той ще ти подари три рози и своето цвете. ако някой те обича, той ще ти се кара дори на първата ви среща. ако някой те обича, той ще е безумен. ако някой те обича, той ще те оставя безмълвен.
Любов е, когато имаш смелост да живееш така - безразсъдно, смъртно, с болките. Любов е, когато въпреки себе си можеш да бъдеш щастлив. Любов е, когато да обичаш не пречи да живееш. Любов е, когато мисълта ти среща съня. Любов е, когато не можеш да искаш. Любов е, когато не искаш да спираш. Любов е, когато се обръщаш внезапно и го виждаш случайно. Любов е, когато си дал без да си казал. Любов е, когато изтича през пръстите ти, очите ти, сърцето ти, дните ти, спомените ти една цяла година, а ти още се връщаш.
