"... а Оскар се обърна към младата дама, погледна я мило, погледа я така няколко мига, килнал глава леко надясно, и заговори с мекия глас, присъщ на английските аристократи, на придворните сладкодумци, на графовете и лордовете, за които все пишеше; а дълбокия тембър на английската литература, оставил и до днес дълбоко врязан отпечатък в разума (или не до там) на четящите люде по света нашепваше на госпожицата, че предстои история, която ще трябва да чуе, не, дори по- лошо - ще иска. А всеки говорел... нали... там разните неща за един от най- великите писатели, трагици и поети евър... И все пак...този Оскар много я привличаше с обаянието на разказите си за живота, с обясненията си за света, с хапливите си прозрение за английското общество и хората изобщо...[...]...слушайте хората, млада мис, те винаги имат какво да си кажат, било то дори да се засипят с обиди. Е, да, понякога пишат разни неща, излияния, които им е трудно да изрекат на глас, но това сякаш прави по- лесни...нещата. Слушайте дори когато двама души мълчат, тази тишина не е това, на което Ви прилича, напротив, тя е всичко онова, което не виждате, което не казвате. И в начинът, по който мълчат двама души се крие цялата същност на тяхната връзка - ако мълчат дълго, гледайки в различни посоки, то значи, всичко между тях е свършило. И дори да имат още какво да си кажат, те вече не искат да делят света си с другия. Така се случва понякога. Аха... - Оскар отпи от чая си и преглътна сякаш най- тежкото бренди. - Ако пък мълчат замислено, а израженията на лицата им досущ си приличат, то явно те мислят за едно и също нещо, често дори се случва да мислят еднакво... любопитно нали? Виждал съм възрастни дами и господа, които след един цял живот заедно продължават да мълчат и да се чувстват приятно така, защото знаят, че няма нужда да изричат на глас тревогите си за утрешното време или зимнината за ранната пролет, не изпитват нужда да говорят за радостите си, тъй като са се убедили вече много пъти, че Техният спътник се радва за същите неща или знае за какво би се зарадвал другия...ето тази тишина, може би, ние, другите хора не трябва да слушаме... - младата дама се беше облегнала на масата пред него и го наблюдаваше точно като малко момиченце, което слушаше за принцеси и принцове, и щастие завинаги. А моят стар приятел продължи:
- ...но от всички думи, които хората изричат най- често скрити остават най- важните...защо го правят ли? Над тази тема ще беседваме друга вечер... - той се усмихна бащински - ... има тишини, които тежат и такива, които искаме понякога...но най- страшна от всички ни се струва тишината, която не е споделена. Разбира се, понякога оставаме "насаме" и така "си почиваме", така разправят...но никой няма да отрече, че тишината на неговата самота го плаши най- много от всичко друго, тишината от неизбежността да осъзнаеш, че е дошъл денят, в който имаш толкова много да казваш, а няма на кого, това е най- кошмарният образ, който от самото Начало се е зародил сред хората[...]И така, те винаги има какво да си кажат, понякога само за да не е тихо, винаги има думи, които да изрекат, прошепнат или помислят, само да има с кого да ги споделят. И за това, моля ви, млада мис, слушайте хората, това не е само за обогатяване на речника...[...]
Оскар се сбогува с последната глътка чай, изправи се и отиде да си поговори с няколко лордове от Източното кралство. Или пък да ги послуша..."
Няма коментари:
Публикуване на коментар