" Сега само да не вземеш да се влюбиш... да хлътнеш... само да не вземеш да си го... направиш...знам ли... гадже?!" - казвам нервно и започвам безсмислена тирада за нещата, които не си струват да бъдат загубени, само за да се впусне ТЯ в подобно нещо. Готова съм всеки момент да й се разсърдя, да й кажа, че това е! край! не мога повече да остана същата към нея!. Но не го правя. Вместо това се опитвам спокойно да обясня, че се страхувам (?!) да не би ТЯ да ме изостави, да ме забрави, да ме зачеркне, да ме смени (?!?!). Но веднага разбирам, че по-скоро се опитвам на себе си да разясня, че физически и вселенски това няма как да се случи.
А всъщност. Знам, че е време за точно тази промяна. Точно у Нея. Защото когато я гледам такава, умопомрачена от възбуда към живота, все едно ми наливат щастие през ушите, през устата... и някак то успява да отмие закърнелият ми от цинизъм усет за любов, за нежност и там подобните, които са неизменни.
След многократен разбор на всичко до тук виждам, че ТЯ съвсем няма намерението да се влюбва до лудост или нещо подобно. Искала си секс връзка, от онези, в които се правим, че всичко си е само до спалнята МУ и обратно, а после, след 100 дни - ами Н Е. Не е само този маршрут. Почва катеренето по стръмните му чувства, които неизменно са хлъзгави и те пързалят във всевъзможни посоки. Докато накрая не се превърне в ходене на кино, в евтино "Държа те за ръката, защото ме успокояваш." и липса на... секс.
Но какво ли разбирам аз. Тази, която не може да се задържи дори в една обикновена физическа връзка. Защото отегчението ми се е закачило по дрехите, които си струват да бъдат облечени, за да станат съблечени. Без значение от мястото. Без значение, че онзи например беше толкова як, че две седмици по-късно с Иван продължаваме да разискваме темата. Която, както след всяко подобно креватно изпълнение, е затворена и потулена под купища обещания, оправдания и.. в случая - неоправен багаж.
След паническия ужас от това да приема, че една пълноценна любов може да се роди в моя периметър и съответно след последвалото убеждение, че аз действам дезинфектиращо на всички видове химии, разбирам колко греша. За себе си, за НЕЯ, за нейния точно (не)определен Friend with benefits, за липсата на подобен мой...
Защото няма нищо грозно в евтиното "Липсваш ми сега." Защото понякога има нужда да се обича наистина. А не еднократно, селектирано, подбрано с добрата намеса на солидно количество алкохол. Има нужда от прозрачна задълбоченост. А не от обратното. Има нужда от още една ръка, за да не ти е студено през следващата зима. Защото, ако няма с кой да дочакаш следващото лято, ничие легло няма да бъде достатъчно топло.
Но понеже аз винаги съм права. И никога не греша. Тези изстъпления се появяват хронично рядко. Само ако вредата от пъпешовия вкус на снощното мартини не е заличила напълно всякакъв вид съвест. Че трябвало да се обича.
Нека някой ме отърве и ми попее: "Baby, I want you like last summer..."
0 коментара:
Публикуване на коментар